Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Не можем ли да ги заобиколим? — попитах аз, като видях, че на североизток хълмовете изглеждаха малко по-ниски.

— Бихме могли, но най-краткият маршрут до оптимума е право на север. Всяко ъглово отклонение само увеличава разстоянието, което трябва да изминем.

Не разбрах напълно всичко, което ми каза, но ясно долавях, че операцията не търпи отлагане.

— Има една добра новина — продължи Малчускин. — Скоро ще се отървем от тази банда наемници. От Гилдията на бъдещето са открили по-голямо селище някъде на север и хората там били жадни за работа. Ето така ги харесвам. Колкото по-гладни са, толкова по-усърдно ще се трудят… поне за известно време.

Работата продължи. Не успяхме да свършим до залез-слънце и Малчускин и другите членове на Гилдията, отговаряща за полагането на релсите, сипеха все по-чести и по-звучни проклятия върху работниците. Нямах време да реагирам по никакъв начин, защото самите членове на гилдията, а и аз, работехме не по-малко старателно. Още преди да настъпи моментът да се връщаме в бараката за през нощта, бях капнал от умора.

На сутринта Малчускин излезе рано, като ме инструктира да заведа Рафаел и работниците на площадката колкото е възможно по-бързо. Когато пристигнах, той и трима други членове на Гилдията, отговаряща за полагането на релсите, спореха с мъжете, които подготвяха кабелите. Изпратих Рафаел и наемниците да започват работа по железопътната линия, но ми стана любопитно за какво е спорът. Когато накрая Малчускин дойде при нас, не каза нищо, а се залови за работа, като се развика гневно на Рафаел.

Малко по-късно, по време на кратката почивка, го попитах за какво бяха спорили.

— Заради мъжете от Гилдията за тракция — отговори той. — Искат веднага да започнат с преместването, още преди линията да е завършена.

— Могат ли да го направят?

— Да… казват, че ще отнеме известно време, за да качат града до хребета, а междувременно ние бихме могли да си довършим работата тук. Но няма да им позволим.

— Защо? Звучи ми разумно.

— Защото това би означавало да работим под кабелите. А те са подложени на голямо напрежение, особено когато градът се премества нагоре, като това преди хребета. Никога не си виждал как се къса кабел, нали? — Въпросът беше реторичен; преди дори не знаех, че се използват кабели. — Ще те прережат наполовина преди още да си чул трясъка — завърши Малчускин кисело.

— И какво решихте?

— Имаме един час да приключим, после започват преместването.

Оставаха да се положат още три секции от релси. Дадохме на хората няколко минути почивка, след което отново започнахме работа. Сега на обекта се бяха събрали четирима членове на гилдията с екипите си, така че напредвахме бързо, но дори и при това положение ни отне близо цял час, за да завършим линията.

С известно удовлетворение Малчускин сигнализира на хората от Гилдията за тракция, че сме готови. Събрахме инструментите си и ги преместихме настрани.

— Сега какво? — попитах Малчускин.

— Ще чакаме. Връщам се в града, за да си почина. Утре продължаваме.

— Аз какво да правя?

— Щях да гледам, ако бях на твое място. Ще ти е интересно. Както и да е, трябва да се разплатим с работниците. По-късно днес ще ти пратя човек от Гилдията за разменна търговия. Задръж го, докато пристигна. Ще се върна сутринта.

— Добре — отговорих. — Нещо друго?

— Нищо. Докато трае преместването, тук командват хората от Гилдията за тракция, затова прави каквото ти кажат. Може да поискат да се свърши нещо по линиите, затова по-добре внимавай. Но според мен релсите са наред. Вече ги проверихме.

Той тръгна към бараката. Изглеждаше много изморен. Наетите мъже също се върнаха в бараките си и останах сам. Забележката на Малчускин за опасността от скъсан кабел ме разтревожи, затова седнах на земята на безопасно, според мен, разстояние от площадката.

Около анкерните гнезда нямаше голямо оживление. Всичките пет кабела бяха свързани и сега се влачеха по земята, като тръгваха от анкерите, за които бяха закрепени, успоредно на релсите. Край гнездата за анкерите стояха двама членове на Гилдията за тракция и реших, че правят последна проверка на съединенията.

Откъм хребета се зададе група мъже. Те вървяха в колона по двама към нас. От това разстояние не можеше да се види кои са, но забелязах, че на всеки стотина метра един от тях напускаше колоната и заставаше отстрани на железопътната линия. Те приближиха и видях, че са пазители на реда, въоръжени с арбалети. Когато групата стигна до анкерните гнезда, бяха останали само осем души, които заеха отбранителна позиция около тях. След няколко минути един от пазителите на реда се приближи към мен.