Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Погледнах към слънцето: скоро щеше да падне нощта. Реших, че останалите операции по преместването няма да отнемат много време, след като зъбните колела бъдат демонтирани. Беше ясно, че останалата част от железопътната линия следваше наклона на хълма.

Междувременно и последната система от зъбни колела беше демонтирана и петте кабела отново бяха обтегнати. Изчакаха малко и после, по сигнал на човека от Гилдията за тракция, който стоеше при анкерите, градът продължи бавно да напредва, като се спускаше по склона към нас. Обратно на онова, което си бях представял, градът не се придвижваше плавно, от само себе си, по благоприятния наклон. От онова, което виждах, ставаше ясно, че кабелите продължават да са натегнати; градът все още трябваше да се издърпва. С приближаването му забелязах, че напрежението в поведението на двамата мъже от Гилдията за тракция отслабва, но продължават да са нащрек. По време на цялата операция вниманието им беше неотлъчно концентрирано върху приближаващия град.

Накрая, когато огромната конструкция беше на не повече от десет метра от края на релсите, стрелочникът вдигна червения флаг и го задържа над главата си. По ширината на предната кула имаше голям прозорец и един от многото мъже, които се виждаха зад него, вдигна подобен флаг. Секунди по-късно градът спря.

Настъпи пауза, след което от кулата излезе един човек и застана на малка платформа, издигаща се над нас.

— Спирачките са включени — провикна се той. — Сега спираме.

Двамата мъже от Гилдията за тракция излязоха зад металните щитове и дълго се протягаха. Без съмнение те бяха под огромно психично напрежение в продължение на няколко часа. Единият от тях тръгна право към края на града и се облекчи на стената. Той се засмя на другия, после се хвана за една издатина, почна да се катери по стената на града и стигна до платформата. Другият мъж тръгна покрай кабелите, които сега бяха видимо по-отпуснати, и изчезна под козирката на града. Пазителите на реда все още бяха разгърнати за отбрана, но дори те изглеждаха по-спокойни сега.

Представлението свърши. Като видях града толкова близо, се изкуших да вляза вътре, но не бях сигурен дали трябва да го правя. Единственият ми близък беше Виктория, а тя щеше да е заета с работата си. Освен това, Малчускин ми беше казал да остана при работниците и реших, че трябва да го послушам.

Докато се връщах към бараката, откъм града към мен се приближи някакъв човек.

— Ти ли си чирак Ман? — попита той.

— Да.

— Джейми Колингс, от гилдията за разменна търговия. Малчускин от Гилдията за тракция каза, че тук имало някакви наемници, на които трябва да се плати.

— Точно така.

— Колко са? — попита Колингс.

— В нашата бригада, петнайсет. Но има още няколко.

— Някакви оплаквания?

— Какво имате предвид? — попитах аз.

— Оплаквания… някакви проблеми, отказ да работят.

— Бяха малко бавни и Малчускин непрекъснато им крещеше.

— Да са отказвали да работят?

— Не.

— Добре. Знаеш ли кой им е бригадир?

— Има един на име Рафаел, който говори английски.

— Той ми трябва.

Заедно тръгнахме към бараките и намерихме работниците. При вида на Колингс изведнъж настъпи тишина.

Посочих към Рафаел. Колингс го заговори на езика му и почти веднага един от работниците се провикна гневно. Рафаел не му обърна внимание и продължи да говори на Колингс, но беше ясно, че атмосферата е много враждебна. Отново някой извика нещо, скоро го последваха и другите. Около Колингс и Рафаел се събра тълпа, някои от мъжете пресягаха враждебно и се опитваха да удрят Колингс.

— Имате ли нужда от помощ? — извиках аз, но той не ме чу.

Приближих се още малко и повторих въпроса си.

— Извикай четирима от Пазителите на реда — извика той на английски. — Кажи им да не се горещят.

Погледнах към спорещите мъже за момент, после тръгнах бързо. При анкерите, за които бяха закотвени кабелите, все още имаше малка група от Пазителите на реда и се отправих в тази посока. Те очевидно бяха чули шума от караницата и вече бяха обърнали поглед към тълпата от мъже. Когато ме видяха да тичам към тях, шестима от тях се насочиха към мен.

— Той иска четирима! — задъхано обясних аз.

— Не са достатъчно. Остави това на мен, синко.

Мъжът, който ми го каза явно им беше командир, изсвири силно и повика с жест още няколко души. Други четирима пазители на реда напуснаха позицията си край града и протичаха. Групата от десет войника се отправи бегом към мястото на спора, а аз тръгнах след тях.