Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Аз се двоумях. От една страна, не бях във възторг от пазителите на реда, но ако тяхното присъствие можеше да предотврати случилото се повторно, то значи беше неизбежно.

Забавянето започваше да тормози Малчускин. Предположих, че това се дължи на вечния проблем — да се наваксва изгубеното време, но когато му го споменах, той не показа особено безпокойство, което очаквах.

— Ще наваксваме времето за достигане на оптимума при следващото преместване — каза Малчускин. — Последния път се забавихме заради хребета. Той вече е зад нас, а местността пред нас е сравнително равна през следващите няколко мили. Повече ме безпокои състоянието на железопътната линия зад града.

— Пазителите на реда ще я охраняват — отвърнах аз.

— Да… но те не могат да й попречат да се деформира. Това е главният риск, колкото по-дълго я оставим там.

— Защо?

Малчускин ми хвърли бърз поглед.

— Ние сме много далеч на юг от оптимума. Знаеш ли какво означава това?

— He.

— Още не си бил в миналото, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Много далеч на юг от града.

— Не… не съм бил.

— Е, когато отидеш там, ще разбереш какво става. Междувременно, можеш да ми вярваш. Колкото по-дълга става железопътната линия на юг от града, толкова по-голям е рискът да стане неизползваема.

Все още нямаше и следа от наетите мъже и Малчускин ме остави. Отиде да поговори с други двама членове на Гилдията, отговаряща за железопътните линии, които току-що бяха излезли от града. Скоро се върна.

— Ще почакаме още час и ако дотогава никой не се появи, ще повикаме хора от другата гилдия и ще започнем работа. Не можем да чакаме повече.

— Възможно ли е да използваш хора от други гилдии?

— Наемните работници са лукс, Хелуърд — отвърна той. — В миналото членовете на гилдиите сами са полагали релсите. Придвижването на града е по-важно и нищо не трябва да му попречи. Ако се наложи, ще доведем тук всеки жител на града да работи.

Неочаквано той се успокои, легна на земята и затвори очи. Слънцето се намираше почти над главите ни и беше по-горещо от обичайното. Забелязах, че на северозапад се оформя поредица от тъмни облаци и въздухът стана по-неподвижен и влажен от обикновено. Но облаците все още бяха далече и с разглобеното си от побоя тяло, по-скоро бих лежал мързеливо тук, отколкото да работя на железопътната линия.

Няколко минути по-късно Малчускин се надигна и погледна на север. Към нас идваше голяма група работници, водени от петима членове на Гилдията за разменна търговия, върху чиито наметала се виждаха отличителните им емблеми и цветове.

— Добре… Да се залавяме за работа — каза Малчускин с едва прикрито облекчение.

Но преди да започнат работа, имаше да свършат много други неща. Мъжете трябваше да бъдат организирани в четири групи и да им се определи ръководител, който говори английски. След това беше нужно да им се посочат легла в бараките и те да подредят вещите си. През цялото това време Малчускин звучеше оптимистично, независимо от допълнителното забавяне.

— Изглеждат гладни — отбеляза той. — Само празният стомах ще ги накара да работят.

Те наистина представляваха раздърпана сбирщина. Всички имаха някакви дрехи, но малцина носеха обувки, и повечето бяха с дълги коси и бради. Очите им бяха хлътнали, а стомасите на някой издути от недояждане. Забелязах, че един-двама изпитват затруднения при ходенето, а един беше сакат.

— Годни ли са за работа? — попитах Малчускин тихо.

— Не точно. Но след няколко дни работа и добра храна, ще се оправят. Повечето местни работници изглеждат така, когато ги наемаме.

Бях шокиран от състоянието им и разбрах, че местните условия на живот са толкова лоши, колкото твърдеше Малчускин. Стана ми ясно защо негодуват срещу хората от града. Предполагах, че онова, което градът даваше в замяна на работниците, беше много повече от онова, с което бяха свикнали и това им създаваше усещане за един по-охолен, по-удобен начин на живот. Когато градът отминеше на тях щеше да им се наложи да се върнат към предишното си примитивно съществуване, след като беше изстискано всичко от тях.

Забавихме се още, докато раздаваха храна на новодошлите, но Малчускин изглеждаше по-оптимистично настроен от всякога.

Накрая започнахме работа. Работниците сформираха четири групи, всяка оглавявана от член на гилдията. Отправихме се към града, взехме четирите вагонетки и тържествено потеглихме по железопътните линии на юг. Пазителите на реда продължаваха да охраняват от двете страни на релсите и докато прекосявахме хребета, видяхме, че в долината, която неотдавна бяхме напуснали, имаше засилена охрана около железопътните буфери.