Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Ако някога разбереш, ще ми кажеш ли?

Помислих за момент.

— Не виждам как бих могъл да обещая такова нещо.

Виктория се изправи рязко и отиде в другия край на платформата. Тя застана до перилата, вперила поглед от покрива на града към околността под него. След няколко минути се върна при пейката и седна до мен.

— Разбрах как да се оженим — каза тя.

— Още една церемония?

— Не, много по-просто е. Само трябва да подпишем един формуляр и да дадем копие от него на началниците си. Формулярите са долу… наистина са много прости.

— Значи можем да ги подпишем веднага.

— Да. — Тя ме погледна сериозно. — Искаш ли?

— Разбира се. А ти?

— Да.

— Въпреки всичко?

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Въпреки това, че ти и аз не можем да разговаряме без да се натъкнем на нещо, което аз или не мога, или не трябва да ти казвам, и че ти изглежда ме обвиняваш за това.

— Това тревожи ли те? — запита тя.

— Да, много.

— Можем да отложим сватбата, ако така предпочиташ.

— Това ще реши ли нещо? — попитах аз.

Не бях сигурен какво би станало, ако с Виктория развалим годежа си. Тъй като гилдиите бяха помогнали за официалното ни запознаване, какво ново нарушение на системата щяхме да извършим, ако сега кажехме, че не искаме да се женим? От друга страна, след като официалното представяне вече беше факт, никой като че ли не ни притискаше да се оженим незабавно. Що се отнасяше до нас самите, раздразнението от ограниченията, налагани от клетвата, беше единствената причина за разногласия помежду ни. Без него, ние като че ли бяхме напълно подходящи един за друг.

— Да я отложим за малко — каза Виктория.

По-късно през деня се върнахме в стаята й и настроението значително се разведри. Говорихме си много, като заобикаляхме онези теми на разговор, които и двамата знаехме, че причиняват проблеми… Когато стана време да си лягаме, отношенията ни се бяха променили. Сутринта, щом се събудихме, подписахме формулярите и ги занесохме при ръководителите на гилдиите. Изследовател на бъдещето Клаузвиц не беше в града, но аз намерих друг член на Гилдията на бъдещето и той ги прие от името на Клаузвиц. Всички изглеждаха доволни. Майката на Виктория прекара доста време с нас, разказа ни на какви нови свободи и предимства ще се радваме като женена двойка.

Преди да напусна града и отново да се отправя към Малчускин на железопътните линии, разчистих останалите си вещи от училището и официално се нанесох при Виктория.

Бях женен мъж на възраст шестстотин петдесет и две мили.

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО МИЛИ животът ми следваше установен ред, който в по-голямата си част беше приятен. По време на посещенията ми в града, срещите ми с Виктория бяха щастливи и изпълнени с любов. Тя ми разказваше много неща за работата си и благодарение на нея научих как се управлява ежедневието на града. От време на време ме питаше за работата ми навън, но предишното й любопитство или беше отслабнало, или сега тя първо се замисляше преди да ме попита, защото никога повече не почувствах онова силно негодувание от първата ни среща.

Навън, чиракуването ми напредваше. В колкото повече дейности извън града участвах, толкова повече разбирах колко много общи усилия изисква придвижването на града.

В края на последната ми миля с Малчускин бях прехвърлен към Пазителите на реда по заповед на Клаузвиц. Това беше неприятна изненада за мен, тъй като бях решил, че след приключване на обучението ми по железопътните линии ще започна работа в моята Гилдия на изследователите на бъдещето. Но разбрах, че на всеки три мили ще бъда прехвърлян в друга гилдия от първа степен.

Съжалявах, че напускам Малчускин, харесвах искреното старание, което влагаше в изморителната работа по железопътните линии. След като минахме отвъд хребета, теренът се стана по-лесен за полагане на релсите, а с новата група наемни работници, които продължаваха да се трудят без да своеволничат и да се оплакват, недоволството му сякаш затихна.

Преди да се явя при Пазителите на реда, потърсих Клаузвиц. Не исках да правя проблем от това, но все пак попитах каква е причината за взетото решение.

— Такава е стандартната практика, май — отговори ми той.

— Но, сър, аз мислех, че вече съм готов да вляза в собствената си гилдия.

Той седеше отпуснат зад бюрото си, без изобщо да е обезпокоен от моя плах протест. Предположих, че подобни въпроси не са нещо необичайно.

— Трябва да поддържаме Пазителите на реда в пълен състав. Понякога се налага да свикваме членове на други гилдии за защита на града. Ако това стане, няма да имаме време да ги обучаваме. Всеки член на гилдия от първа степен е служил известно време при Пазителите на реда и ти трябва да постъпиш по същия начин.