Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Вече с четири действащи екипа за поддръжка на железопътните линии, отново долових състезателния дух, който бях забелязал и преди. Може би за мъжете беше твърде рано да реагират, но това несъмнено щеше да се случи по-късно.

Малчускин спря вагонетката малко преди буфера и обясни на ръководителя на групата — мъж на средна възраст на име Хуан — какво трябваше да се направи. Хуан предаде думите му на другите и те кимнаха в знак, че разбират.

— Нямат и най-малката представа какво трябва да правят — каза ми Малчускин и се усмихна. — Но се преструват, че разбират.

Първата задача беше да демонтираме буфера и да го преместим по линиите зад града. С Малчускин тъкмо бяхме започнали да показваме как се демонтира буферът, когато слънцето изведнъж се скри и температурата падна.

Малчускин погледна към небето.

— Ще има буря.

След тази забележка той престана да обръща внимание на времето и ние продължихме работата си. Няколко минути по-късно чухме първия далечен тътен от гръмотевица и не след дълго заваля дъжд. Работниците се оглеждаха разтревожени, но Малчускин ги накара да продължат. Скоро бурята ни връхлетя, проблясваха светкавици, а гръмотевичните трясъци ме изпълваха с ужас. След известно време всички бяхме мокри до кости, но работата не спря. Чух първите оплаквания, но Малчускин — чрез Хуан — ги укроти.

Докато повдигахме елементите на буфера от линията, бурята отмина и слънцето отново се показа. Един от мъжете запя и скоро към него се присъединиха и останалите. Малчускин беше щастлив. Работата за деня приключи с монтирането на буфера на няколко ярда зад града. Другите групи също спряха да работят, след като бяха монтирали своите.

На следващия ден започнахме рано. Малчускин все още изглеждаше доволен, но изрази желание да продължим колкото може по-бързо.

Докато се опитвахме да демонтираме най-южната част от линията, видях с очите си причината за неговото безпокойство. Напречните греди, които придържаха релсите към траверсите, се бяха огънали и трябваше да бъдат повдигнати на ръка, в резултат на което те щяха да се изкривят още повече и нямаше да бъдат годни за повторна употреба. Освен това, дървото се беше разцепило на много места от натиска, който гредите оказваха върху траверсите — въпреки Малчускин да обяви, че могат да се използват повторно — и много от бетонните основи се бяха напукали. За щастие, самите релси бяха все още годни за употреба; Малчускин прецени, че макар да са се изметнали леко, те биха могли сравнително лесно да се изправят. Той проведе кратко съвещание с другите членове на Гилдията, отговаряща за полагането на релсите, и беше решено за момента вагонетките да не се използват, а да се съсредоточим върху изкопаването на железопътната линия преди и другите елементи да се деформират. Тъй като от града ни деляха още около две мили, всяко пътуване с вагонетката щеше да отнема дълго време, така че решението беше разумно.

В края на деня си бяхме проправили път нагоре по линията до място, където ефектът от огъването тъкмо беше започнал да се проявява. Малчускин и останалите заявиха, че са доволни. Натоварихме вагонетките с толкова релси и траверси, колкото можеха да поберат и така свърши работният ден.

Работата ни продължи в същия дух. До времето, когато десетдневният ми период приключи, свалянето на релсите беше доста напреднало, наетите работници се трудеха добре в екип и вече бяхме положили новата железопътна линия на север от града. Когато си тръгвах, Малчускин беше в добро настроение, затова не изпитвах угризение, че ще си взема два дена отпуск.

ВИКТОРИЯ МЕ ЧАКАШЕ в стаята си. По това време синините и драскотините от сбиването бяха почти заздравели и реших да не й споменавам нищо. Тази новина явно не беше стигнала до нея, защото тя не ме попита за нищо.

След като напуснах бараката на Малчускин сутринта, бях минал през града, наслаждавайки се на онази ранна част от утрото, когато още не беше станало твърде горещо, затова предложих на Виктория да се качим на платформата.

— Мисля, че ще е заключена по това време на деня — каза тя. — Ще отида да проверя.

Тя се върна след малко и потвърди, че наистина е заключено.

— Сигурно ще я отворят следобед — казах аз и си помислих, че тогава слънцето вече няма да се вижда от платформата.

— Свали си дрехите — каза тя. — Пак трябва да се изперат.

Започнах да се събличам, но изведнъж Виктория се приближи към мен и ме прегърна. Изведнъж и двамата усетихме, че ни е приятно да сме заедно и се целунахме.