Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Напълнял си — каза тя, докато смъкваше ризата от раменете ми и погали гърдите ми.

В резултат на тази промяна в плановете ни, измина известно време преди Виктория да занесе дрехите ми за пране и да ме остави да се наслаждавам на удобствата, които предлагаше истинското легло.

След като обядвахме, открихме, че пътят към платформата вече е отворен, и се качихме горе. Този път не бяхме сами; двама души от училищната администрация бяха дошли преди нас. Те ни познаваха от дните в училището и скоро ни въвлякоха в безинтересен разговор за това какво сме правили, след като бяхме навършили пълнолетие. От изражението на Виктория се досетих, че е не по-малко отегчена от мен, но никой от двама ни не искаше да предприеме нещо, за да се сложи край на мъчението.

Междувременно учителите се сбогуваха с нас и се върнаха в града.

Виктория ми намигна и се усмихна.

— Много се радвам, че вече не сме в училището — каза тя.

— И аз. А когато ни преподаваха, си мислех, че са интересни.

Седнахме един до друг на една пейка и се загледахме навън. От тази част на града не можеше да се разбере какво точно става отстрани и макар да знаех, че бригадите ще превозват релсите от южната страна към северната, не можех да ги видя.

— Хелуърд… защо се движи градът?

— Не знам. Поне не със сигурност.

Тя каза:

— Не знам какво си въобразяват гилдиите за нас. Никой никога не ни казва нищо, макар че е достатъчно да се качиш тук, за да видиш, че градът се е преместил. И все пак, ако попиташ някого, ти се казва, че това не засяга администраторите. Да не би да очакват от нас да не задаваме въпроси?

— Нищо ли не ти казват?

— Съвсем нищо. Преди известно време се качих тук и установих, че градът се е преместил. Няколко дни по-рано платформата стоя заключена цели два дни и казаха, че са я затворили заради ремонт. Но това беше всичко.

— Добре — започнах аз, — кажи ми нещо. Когато градът се движеше, ти усещаше ли го?

— Не… или поне така си мисля. Спомням си, че чак след това го разбрах. Като се връщам мислено назад, не си спомням да се е случило нещо необичайно в деня, когато би трябвало да са го преместили, но пък аз никога не съм напускала града и затова предполагам, че през цялото време, докато съм растяла, съм свикнала със случайните движения. Градът по някакъв път ли се движи?

— Система от железопътни линии.

— Но защо?

— Не трябва да ти казвам.

— Обеща, че ще ми кажеш. И без това не разбирам какво лошо има в това да ми кажеш как се движи… а то е ясно като бял ден, че се движи.

Пак старата дилема, но в думите й имаше смисъл, въпреки че бяха в разрез с клетвата. Започвах да се чудя дали клетвата е все още в сила.

— Градът се движи към нещо, наричано оптимума, и то се намира точно на север от него. В момента градът е на около три и половина мили южно от оптимума — казах аз

— Значи скоро ще спре?

— Не… и точно това не ми е ясно. Както изглежда, дори ако градът някога достигне оптимума, той не може да спре, защото самият оптимум непрекъснато се мести.

— Тогава какъв е смисълът да се опитваме да го достигнем?

Нямах отговор на това, защото и аз не знаех.

Виктория продължи да задава въпроси и накрая й разказах за работата по железопътните линии. Опитах се да сведа описанията си до минимум, но ми беше трудно да преценя доколко нарушавах клетвата. Установих, че в светлината на клетвата трябва да си меря думите за всичко, което казвам.

— Виж, да не говорим повече за това. Ти, очевидно, не искаш. — каза тя накрая.

— Просто съм объркан — отвърнах. — Забранено ми е да говоря, но ти ме накара да разбера, че нямам никакво право да премълчавам онова, което знам.

Виктория помълча за малко.

— Не знам за теб — промълви накрая тя, — но напоследък започнах да намразвам системата на гилдиите.

— Не си само ти. Не са много тези, които я защитават.

— Дали е възможно онези, които отговарят за гилдиите, да поддържат системата в действие, след като тя е надживяла първоначалното си предназначение? Струва ми се, че системата действа чрез потискане на знанието. Не разбирам каква е целта. Това предизвиква силно недоволство у мен и съм сигурна, че не съм единствената.

— Може би и аз ще бъда същият, когато стана пълноправен член на гилдията.

— Надявам се, че няма — каза тя и се засмя.

— Има едно нещо — продължих аз. — Винаги, когато задавам на Малчускин — човекът, с когото работя — подобни въпроси като тези, които ти ме питаш, той казва, че ще разбера с течение на времето. Сякаш гилдиите имат пълно основание и по някакъв начин това е свързано с причината, заради която градът трябва да се движи. Единственото, което съм научил досега, е, че градът наистина трябва да се движи… това е основното. Когато съм там навън, само работим и няма време да се задават въпроси. Но е ясно, че придвижването на града е най-важното от всичко.