Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Излязох от банята и забързах към асансьора. Никой не го ползваше в момента, но аз трябваше да го извикам на етажа, на който бях. Когато пристигна, успях да разуча бутоните за управлението му по-подробно. Реших да експериментирам.

Първо отидох на седмо ниво, но след кратка екскурзия по коридорите не открих никаква съществена разлика от нивото, което току-що бях напуснал. Същото важеше и за повечето други нива, въпреки че трето, четвърто и пето бяха видимо по-оживени. На практика, първото ниво представляваше тъмен тунел под самия град.

Няколко пъти се качвах и слизах, за да открия, че между първо и второ ниво има изненадващо дълго разстояние. Всички други разстояния бяха много къси. Оставих асансьора на второ ниво, тъй като интуитивно почувствах, че точно тук ще намеря училището, а ако грешах, щях да продължа да го търся пеш.

Срещу входа на асансьора на второ ниво имаше ред стъпала, спускащи се към напречен коридор. Имах някакъв бегъл спомен от момента, когато Брух ме беше завел на церемонията и скоро се намерих на вратата, водеща към училището.

Като влязох вътре, я заключих с ключа на гилдията. Всичко ми беше познато. Осъзнах, че до този момент движенията ми бяха внимателни и предпазливи, но сега се почувствах у дома. Слязох бързо по стълбите и тръгнах по късия коридор, който познавах така добре. Мястото изглеждаше различно от останалата част на града и миришеше различно. Видях познатите драсканици по стените, където поколения деца преди мен бяха писали имената си, видях старата кафява боя, износените дъски на подовете, вратите, които не се заключваха. По навик се отправих направо към стаята си и влязох вътре. Нищо не беше разместено. Леглото беше оправено и стаята — по-подредена, отколкото някога е била, докато я използвах редовно, но малкото ми вещи си стояха по местата. Същото беше и с тези на Джейз, въпреки че от него нямаше и следа.

Огледах се още веднъж, после се върнах в коридора. Направих това, което исках, и вече нямах друга цел. Тръгнах надолу по коридора, към различните стаи, в които ни преподаваха. През затворените врати се чуваха приглушени шумове. Надничах през кръглите стъклени шпионки и виждах класовете, които учеха. Само преди няколко дни и аз бях там. В една от стаите видях някогашните си съученици; подобно на мен, имаше такива, които, без съмнение, се готвеха за чираци в някоя от гилдиите от първа степен, но повечето щяха да заемат административни длъжности в града. Бях изкушен да вляза и да посрещна въпросите им спокойно, запазвайки загадъчно мълчание.

В училището нямаше разделяне на половете и във всяка стая, в която надниквах, търсех да зърна Виктория; изглежда, тя не беше там. След като проверих всички класни стаи, слязох в общите помещения: трапезарията (в момента приготвяха обеда и отвътре се разнасяше потракване на съдове), гимнастическия салон (беше празен) и малкото открито пространство, откъдето се виждаше синьото небе. Отидох в общата всекидневна, единственото място в цялото училище, което можеше да се използва за игри. Тук имаше няколко момчета. Те си бъбреха безцелно, но веднага щом ме забелязаха, станах център на внимание. Точно за такава ситуация се бях подготвил.

Искаха да знаят в коя гилдия съм постъпил, какво правя, какво съм видял. Какво е станало, когато съм навършил пълнолетие? Какво е да си извън училищното общежитие? Странното беше, че не знаех как да отговоря на повечето въпроси, дори и да можех да наруша клетвата. Въпреки че бях вършил много неща през тези няколко дни, все още всичко, което виждах, беше ново за мен.

Установих, че се каня — както, всъщност, беше постъпил и Джейз — да скрия и малкото, което знаех, зад стена от тайнственост и хумор. Това явно разочарова момчетата и въпреки че интересът им не намаля, въпросите скоро спряха.

Напуснах училището веднага, щом можах, тъй като Виктория явно вече не беше там.

Спуснах се с асансьора и се върнах в тъмнината под туловището на града. Проврях се между линиите и се измъкнах на слънчева светлина. Малчускин увещаваше поуморените работници да разтоварят релсите и траверсите от вагонетката и едва ли ме забеляза.

ДНИТЕ МИНАВАХА БАВНО и вече не се връщах в града.

Поучих се от грешката си и вече не влагах предишния ентусиазъм, а пестях силите си, докато работех по железопътните линии. Реших да следвам примера на Малчускин и се ограничих основно до това да надзиравам наетите работници. Само от време на време се налагаше двамата да работим здраво и да помагаме. Дори и при това положение, работата беше тежка и продължителна и усещах как тялото ми реагира на новите натоварвания. Скоро влязох в най-добрата си физическа форма досега, кожата ми почервеняваше от слънчевите лъчи и не след дълго физическата работа престана да ми е трудна.