Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Точно така.

— Искаш ли да видиш залеза?

— Не… защо?

— Чираците обикновено искат.

— Добре.

Едва ли не за да му доставя удоволствие, излязох от бараката и погледнах на североизток, отвъд туловището на града. Малчускин застана зад мен.

Слънцето беше близо до хоризонта и вече започвах да усещам студения вятър в гърба си. Облаците от предишната нощ ги нямаше и небето беше ясно и синьо. Сега можех да гледам към слънцето без да ме заболят очите, тъй като плътната атмосфера разсейваше лъчите му. То имаше формата на широк оранжев диск, леко наклонен към нас. Отгоре и отдолу от него излизаха издължени лъчи светлина. Докато го наблюдавахме, бавно потъна зад хоризонта, след което изчезна и последният лъч светлина.

— Няма да видиш това, ако спиш в града — каза Малчускин.

— Много е красиво — отговорих аз.

— Видя ли изгрева тази сутрин?

— Да.

Малчускин кимна.

— Така постъпват те. Взимат някое хлапе в гилдията и го хвърлят в дълбокото. Без обяснения. Оставят го навън в мрака, докато не се появи слънцето.

— Защо го правят?

— Системата на гилдиите. Вярват, че така чиракът най-бързо ще разбере, че слънцето не е онова, на което са го учили.

— Не е ли? — попитах аз.

— На какво са те учили?

— Че слънцето е сфера.

— Значи още ви учат на това. Е, сега видя, че не е. Разбра ли нещо?

— Не.

— Помисли си. Хайде да ядем.

Върнахме се в бараката и Малчускин ми каза да стопля малко храна, докато той монтира друга койка върху вертикалните подпори на леглото си. Намери някакви завивки в шкафа и ги сложи върху койката.

— Ще спиш тук — каза той, като посочи горното легло. — Въртиш ли се нощно време?

— Не мисля.

— Ще пробваме една вечер. Ако ставаш често, ще се сменим. Не обичам да ме безпокоят.

Помислих си, че най-вероятно няма да го притеснявам. Онази нощ можех да заспя прав, толкова бях изморен. Изядохме безвкусната храна и после Малчускин заразказва за работата си по железопътните линии. Почти не му обръщах внимание, легнах на койката си, като се преструвах, че го слушам и заспах веднага.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН ме събуди Малчускин. Той ходеше из бараката и потракваше с чиниите от вчерашната ни вечеря. Опитах се да сляза от койката веднага, щом се разсъних, но усетих, че съм парализиран от пробождаща болка в гърба. Задъхах се.

Малчускин погледна към мен и се засмя.

— Вдървен ли си? — попита той.

Обърнах се на една страна и се опитах да изпъна краката си. Те също бяха вдървени и ме боляха, но с много усилия успях да седна. Останах в това положение за миг, надявайки се, че болката е причинена от спазъм и ще отмине.

— Винаги става така с вас, хлапетата от града — отбеляза Малчускин, но без злоба. — Идвате тук изпълнени с желание, признавам го. Един ден работа и така се схващате, че ставате безполезни. Не спортувате ли в града?

— Само в гимнастическия салон.

— Хайде, слизай долу да закусваш. След това най-добре се върни в града. Вземи топла вана и виж дали не можеш да намериш някой да ти направи масаж. После се върни.

Кимнах с благодарност и с мъка се смъкнах от койката. Това ми струваше толкова усилия и болка, колкото всичко останало, което бях изпитал досега. Усетих, че ръцете, врата и раменете ми са вдървени, както и останалата част от тялото ми.

Напуснах бараката трийсет минути по-късно, точно когато Малчускин крещеше на мъжете да се залавят за работа. Накуцвайки, се отправих бавно към града.

За пръв път бях останал сам и виждах неща, които не бих забелязал, ако бях в компания на други. Градът се намираше на петстотин метра от бараката на Малчускин и разстоянието беше достатъчно, за да добия известна представа за големината и външния му вид, защото предишния ден бях успял да го огледам съвсем бегло. Тогава ми се видя като огромна, сива маса, извисяваща се над околния пейзаж.

Сега, като вървях бавно, сам по пътя към него, можех да го разгледам по-подробно.

Познавах малко неща от вътрешността на града и никога не се бях замислял особено как би могъл да изглежда отвън. Допусках, че е голям, но в действителност градът беше доста по-малък, отколкото си представях. В най-високата си точка, от северната страна, беше висок около шейсет метра, а останалата част от него представляваше безразборно разхвърлени правоъгълници и кубове, разположени на различна височина. Цветът им беше мръсно кафяв и сив и доколкото можех да преценя, бяха направени от различни видове дърво. Бетон и метал почти не бяха използвани и нищо не беше боядисано. Тази външност контрастираше рязко с вътрешността — или поне с онези малко на брой места, които познавах и които бяха чисти и боядисани в ярки цветове. Тъй като бараката на Малчускин се намираше на запад от града, не можех да преценя колко е широк, докато вървях към него, но дължината му беше приблизително четиристотин и петдесет метра. Изненадах се колко грозен беше и колко стар изглеждаше. Около него цареше голямо оживление, особено в северната част.