Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Мракът бавно се разкъса, а небето над мен посивя. В далечината можех да различа къде облаците срещат хоризонта и докато гледах, видях как една нишка в най-бледия оттенък на червеното започна да дълбае в очертанията на малко облаче. Сякаш тласкани от светлината, този облак и всички останали се движеха бавно над нас, отнасяни от вятъра в посока на заревото. Разля се червенина, която докосваше облаците за секунди, докато те отстъпваха и оставяха зад себе си огромен къс ясно небе, обагрено в тъмно оранжево. Цялото ми внимание беше погълнато от тази гледка, струваше ми се най-красивото нещо, което бях виждал през живота си. Едва доловимо, оранжевите багри се разпростираха и изсветляваха; изчезващите облаци все още червенееха, но там, където хоризонтът срещаше небето, светлината беше наситена и с всяка минута сияеше все по-силно.

Оранжевото се стопяваше. Много по-бързо, отколкото можех да предположа, то избледняваше, а източникът на светлина ставаше все по-ярък. Сега небето беше толкова светлосиньо и искрящо, че почти белееше. В самия център лъч от бяла светлина пронизваше хоризонта под лек наклон, подобно на килната църковна камбанария. Колкото повече се разпростираше, толкова по-плътен и интензивен ставаше цветът му и с всяка изминала секунда се нажежаваше до искрящо бяло, така че вече не можеше да се гледа право в него.

Изведнъж Изследовател на бъдещето Дентън ме сграбчи за ръката.

— Виж! — каза той и посочи вляво от центъра на сиянието. Ято птици, разгърнали се в симетрична V-образна форма, размахаха бавно криле и преминаха пред очите ни от ляво на дясно. Не след дълго птиците се гмурнаха в растящия сноп от светлина и за няколко секунди се изгубиха от поглед.

— Какви са тези птици? — попитах аз, а гласът ми прозвуча прегракнало и дрезгаво.

— Обикновени гъски.

Сега пак ги виждах, докато прелитаха бавно в синьото небе. След малко те се скриха зад възвишението в далечината.

Отново погледнах към изгряващото слънце. За краткото време, докато наблюдавах птиците, то се беше преобразило. Масивният му диск се беше извисил над хоризонта, със своята издължена, подобна на летяща чиния форма от светлина, прободена отгоре и отдолу от две перпендикулярни, нагорещени до бяло копия. Усещах топлината им върху лицето си. Вятърът утихваше.

Стоях с Дентън на малката платформа, вперил поглед в ивицата земя пред нас. Видях града; видях и последните облаци, които се скриваха зад хоризонта, далеч от слънцето. То грееше над нас от безоблачното небе и Дентън свали пелерината си.

Кимна ми и ми показа как да сляза от платформата по няколко метални стъпала, водещи към земята под нас. Той тръгна пръв. Слязох след него, за първи път стъпих върху истинска пръст и се заслушах в утринната песен на птиците, които бяха свили гнезда в горните процепи на града.

ДВАМАТА С ИЗСЛЕДОВАТЕЛ на бъдещето Дентън заобиколихме града, после той ме преведе през пустошта до няколко временни постройки, издигнати на около петстотин метра от града. Тук той ме представи на Малчускин от Гилдията за релсите и си тръгна.

Малчускин беше нисък, грубоват мъж, все още сънен. Той изглежда не възразяваше, че сме го обезпокоили и ме посрещна учтиво.

— Ти си чирак от Гилдията на бъдещето, така ли?

Кимнах.

— Току-що идвам от града.

— За пръв път ли излизаш?

— Да.

— Закусвал ли си?

— Не… Изследователят на бъдещето ме измъкна от леглото и дойдохме направо тук, почти не сме се отклонявали.

— Влез вътре… Ще направя кафе.

Вътрешността на бараката беше неприятна и потънала в мръсотия за разлика от онова, с което бях свикнал в града. Там чистотата и редът бяха от огромно значение, докато бараката на Малчускин беше затрупана с мръсни дрехи, неизмити тенджери и тигани и неизядена храна. В единия ъгъл бяха струпани метални инструменти, а до стената имаше легло с разхвърляни завивки. Миришеше на развалена храна.

Малчускин напълни една тенджера с вода и я сложи върху печката. Отнякъде намери две канчета, изплакна ги в другата стая и ги изтръска от водата. Сложи по една лъжичка синтетично кафе и когато водата завря, я изля в тях.

В бараката имаше само един стол. Малчускин махна няколко тежки стоманени инструменти от масата и я дръпна към леглото. Седна и ми посочи стола. Известно време отпивахме мълчаливо от кафето. Беше приготвено по абсолютно същия начин, както го правехме в града и все пак имаше друг вкус.

— Напоследък не сме имали много чираци.