Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

После Малчускин или аз подкарвахме електрическата вагонетка към следващия участък от железопътната линия и процесът се повтаряше.

Товарехме вагонетката догоре, цялата работна група се качваше на нея и се отправяше към края на града. Тук я паркирахме и презареждахме акумулатора от контакта, монтиран за тази цел в стената на града.

По-голямата част от сутринта мина в това да натоварим вагонетката и да я откараме до града. Ръцете ми изтръпнаха от умора, гърбът ме болеше, бях ужасно мръсен и потънал в пот. Малчускин, който беше работил наравно с другите — може би дори повече от наетите работници — се засмя.

— Сега разтоварваме и почваме отначало — каза той.

Погледнах към работниците. Те изглеждаха така, както се чувствах и аз, макар да подозирах, че съм свършил много повече работа от тях, като се имаше предвид, че бях нов и още не бях усвоил изкуството да използвам мускулите си пестеливо. Повечето от тях лежаха в сянката на града.

— Добре — отговорих аз.

— Не… пошегувах се. Мислиш ли, че ще изкараш още дълго без храна?

— Не.

— Добре тогава… да хапнем.

Той извика на Рафаел, после се насочи към бараката си. Тръгнах с него и си поделихме претоплената синтетична храна — всичко, което той можеше да предложи.

Следобед разтоварвахме. Траверсите, основите и релсите бяха сложени на друго, захранвано с акумулатор превозно средство, което се движеше на четири огромни балонни гуми. Когато напълнихме вагонетката, я закарахме в края на железопътната линия и започнахме отново. Беше горещо и мъжете работеха бавно. Дори Малчускин намали темпото и след като вагонетката беше повторно натоварена, той даде заповед за края на работния ден.

— Искаше ми се да направим още един курс днес — каза той и отпи голяма глътка от бутилка с вода.

— Готов съм — отговорих аз.

— Може би. Сам ли ще го направиш?

— Но аз искам — настоявах, като не желаех да разкривам колко изтощен се чувствах.

— Така като те гледам, ще си безполезен утре. Не, ще разтоварим тази вагонетка, ще я закараме до края на линията и стига толкова.

Не стана точно така и нещата се развиха другояче. Когато върнахме вагонетката в края на линията, Малчускин накара мъжете да запълнят последния участък от линията с рохкава пръст и скална маса. Положихме двайсетина метра чакъл.

Попитах Малчускин каква е целта.

Той кимна с глава към най-близката дълга линия, лявата вътрешна. В самия й край имаше масивна бетонна подпора, здраво забита в земята.

— Да не предпочиташ вместо това да изправяш такива? — попита ме той.

— Какво е това?

— Буфер. Да предположим, че всички кабели се скъсат наведнъж… градът ще изскочи от релсите. Буферът едва ли ще окаже голямо съпротивление, но това е всичко, което можем да направим.

— Случвало ли се е градът да се върне назад?

— Веднъж.

Малчускин ми предложи да избирам дали да се върна в стаята си в града или да остана с него в бараката му. Така, както постави въпроса, не ми оставяше голям избор. Той очевидно нямаше високо мнение за хората в града и ми каза, че рядко ходел там.

— Приятен начин на живот — отбеляза той. — Половината не знаят какво става тук, а и не смятам, че ще ги е грижа, дори и да знаят.

— Защо им е да знаят? В края на краищата, ако продължим да работим по план, това тях не ги засяга.

— Знам, знам. Но нямаше да ми се налага да използвам тези местни негодници, ако повече градски хора идваха тук.

В съседните спални помещения наемните работници говореха високо; някои пееха.

— Съвсем нищо общо ли нямаш с тях?

— Просто ги използвам. Те са грижа на Гилдията за разменна търговия. Когато станат прекалено мързеливи, ги уволнявам и се обаждам на онези от разменната търговия да ми намерят други. Нищо сложно. Работата ръка тук все не достига.

— Къде е това тук?

— Не ме питай… това е работа на баща ти и неговата гилдия. Моята работа е да изваждам стари релси.

Усетих, че Малчускин не се е отчуждил от града толкова, колкото твърдеше. Предположих, че сравнително изолирания му начин на живот беше причина да изпитва известно презрение към онези от града, но доколкото разбирах, той не беше длъжен да остава навън и да спи в бараката. Работниците може и да бяха мързеливи, и точно сега — шумни, но по всичко личеше, че са дисциплинирани. Малчускин не се опитваше да ги надзирава, когато нямаше работа за вършене, така че би могъл да остане в града, ако решеше.

— Първият ти ден навън, а? — изведнъж промени разговора той.