Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Докато се приближавах към града, ми хрумна, че нямам никаква представа как да вляза в него. Вчера Изследователят на бъдещето Дентън ме беше развел извън него, но умът ми беше толкова погълнат от новите впечатления, че бях запомнил съвсем малко от детайлите, които ми показа. Тогава всичко изглеждаше различно.

Единственият ми ясен спомен беше, че зад платформата, откъдето наблюдавахме изгрева имаше врата и решително се отправих натам. Не беше толкова лесно, колкото си представях.

Тръгнах към южната част на града, като се движех по железопътните линии, по които бях работил предишния ден, след това заобиколих към източната страна, откъдето двамата с Дентън бяхме слезли по металните стълби. След дълго търсене намерих достъп и започнах да се изкачвам. Няколко пъти се обърквах и чак след като дълго се промъквах с мъка по тесни алеи и се катерих предпазливо по подвижни стълби, открих платформата. Установих, че вратата е все още заключена.

Нямах друг избор, освен да попитам. Спуснах се на земята и отново тръгнах към южната част на града, където Малчускин и бригадата от мъже бяха започнали работа по демонтажа на железопътната линия.

Огорчен, но търпелив, Малчускин остави Рафаел да командва и ми показа какво да направя. Той ме преведе през тясното пространство между двете вътрешни линии, направо под козирката, ограждаща града. Долу беше тъмно и студено.

Спряхме до метално стълбище.

— На края му има асансьор — каза той. — Знаеш ли какво е това?

— Да.

— От гилдията ти дадоха ключ, нали?

Порових в джоба си и извадих неоформено парче метал, което ми беше дал Клаузвиц. С него се отключваше ключалката на училищната врата.

— Това ли е?

— Да. На асансьора има ключалка. Отиди на четвърто ниво, намери някой администратор и попитай дали може да използваш банята.

Макар и да се чувствах глупаво, направих, както ми беше казал. Чух как Малчускин се смее, докато се отдалечаваше към дневната светлина. Намерих лесно асансьора, но вратите не се отвориха, когато завъртях ключа. Почаках. Няколко секунди по-късно те се отвориха рязко и на прага се появиха двама мъже. Те не ми обърнаха никакво внимание и излязоха.

Изведнъж вратите започнаха да се отварят сами и се втурнах вътре. Преди да успея да разбера как се управлява, асансьорът тръгна нагоре. На стената видях редица бутони, номерирани от едно до седем. Мушнах ключа си в номер четири, като се надявах, че постъпвам правилно. Струваше ми се, че асансьорът се движи от дълго време, но точно тогава той спря рязко. Вратите се отвориха и аз пристъпих напред. Когато излязох в коридора, в асансьора влязоха трима други членове на гилдии.

Забелязах, че на стената срещу асансьора има надпис: СЕДМО НИВО. Бях отишъл твърде далеч. Точно преди да се затворят вратите, отново се втурнах вътре.

— Къде отиваш, чирако? — попита един от мъжете.

— На четвърто ниво.

— Добре, успокой се.

Той използва собствения си ключ за номер четири и когато този път асансьорът спря, беше на вярното ниво. Поблагодарих на мъжа, който ме беше заговорил и излязох от асансьора.

Заради многото вълнения от последните няколко минути бях забравил дискомфорта, който изпитваше тялото ми, но сега отново се почувствах изморен и болен. В тази част на града изглежда цареше голямо оживление: по коридорите се движеха хора, водеха се разговори, отваряха се и се затваряха врати. Виждаше ми се различно от външната страна на града, където природата беше застинала извън времето и въпреки че и там се движеха и работеха хора, атмосферата беше по-спокойна. Работата, вършена от мъже като Малчускин и неговата група, имаше просто предназначение, но тук, в сърцето на горните нива, които толкова дълго бяха забранени за мен, всичко беше загадъчно и сложно.

Спомних си инструкциите на Малчускин, избрах една врата наслуки, отворих я и влязох. Вътре имаше две жени; те се разсмяха, но ми помогнаха, когато им казах какво търся.

Няколко минути по-късно отпуснах умореното си тяло във вана с гореща вода и затворих очи.

Беше ми отнело толкова много време и усилия да си получа ваната, че се чудех дали изобщо ще ми помогне; но след като се избърсах й облякох отново, вече не се чувствах така вдървен, както преди. Все още изпитвах лека скованост, докато раздвижвах мускулите си, но умората беше напуснала тялото ми.

Преждевременното ми завръщане в града неизбежно върна спомена за Виктория. Беглият поглед, който й хвърлих по време на церемонията, беше засилил любопитството ми. Мисълта да се върна веднага, за да изравям стари траверси от земята, започна да избледнява, макар да чувствах, че не трябва да съм далеч от Малчускин за твърде дълго и реших да се опитам да я намеря.