Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Единствено не ми харесваше еднообразната диета от синтетична храна и неспособността на Малчускин да говори интересно за приноса ни за безопасността на града. Трудехме се до късно вечер, хапвахме набързо, и си лягахме.

Работата ни по железопътните линии в южния край на града почти беше приключила. Имахме задача да извадим всички релси и да изградим четири буфера на еднакво разстояние от града. Релсите, които отстранявахме, се пренасяха в северната му част, където се полагаха отново.

Една вечер Малчускин ме попита:

— Откога си тук?

— Не съм сигурен.

— От колко?

— А… седем.

Опитвах се да преценя времето в мили.

— След три дни ще си вземеш почивка. Разполагаш с два дни в града, после се връщаш тук за още една миля.

Попитах го как изчислява изминалото време и в дни, и като разстояние.

— На града са му нужни около десет дни, за да измине една миля — каза той. — А за една година ще измине около трийсет и шест и половина.

— Но градът не се движи.

— Не в момента. Но скоро ще тръгне. Както и да е, ние не определяме колко реално се е придвижил градът или колко е трябвало да измине. Всичко зависи от положението на оптимума.

Поклатих глава.

— Какво означава това?

— Оптимумът е идеалното разположение на града. За да го поддържа, той би трябвало да се придвижва с приблизително една десета миля всеки ден. Това явно е невъзможно, затова ние придвижваме града към оптимума винаги, когато можем.

— Достигал ли е градът някога оптимума?

— Не, доколкото си спомням.

— Къде се намира оптимумът сега?

— На около три мили пред нас. Средно. Баща ми работеше по тези линии преди мен и веднъж ми каза, че по негово време били на около десет мили от оптимума. Това е всичко, което съм чувал.

— Но какво ще стане, ако достигнем оптимума?

Малчускин се засмя.

— Ще продължим да изкопаваме стари релси.

— Защо?

— Защото оптимумът непрекъснато се мести. Но няма вероятност да достигнем оптимума, а и това, всъщност, е без значение. Добре ще сме навсякъде в радиус от няколко мили от него. Да го кажем така…. ако можехме да подминем оптимума с малко, всички щяхме да се радваме на приятна, дълга почивка.

— Това възможно ли е?

— Предполагам. Погледни на нещата от този ъгъл. Там, където сме сега, земята представлява нещо като плато. За да стигнем дотук, трябваше да минем през множество възвишения. Баща ми се намираше навън точно по това време. Катеренето е трудна работа, затова беше нужно повече време и ние изостанахме от оптимума. Ако някога стигнем до по-ниска местност, ще можем да се спуснем по склона.

— Какви са перспективите за това?

— По-добре попитай гилдията си. Това не е моя грижа.

— Но каква е местността тук?

— Ще ти покажа утре.

Въпреки че не схванах много от казаното от Малчускин, поне едно нещо ми стана ясно и то беше как се измерва времето. Аз бях на възраст шестстотин и петдесет мили; това не означаваше, че градът е изминал същото разстояние от времето, когато се бях родил, но оптимумът беше.

Каквото и да представляваше оптимумът.

На следващия ден Малчускин спази обещанието си. Докато наемните работници бяха в една от обичайните си почивки под плътната сянка на града, двамата с Малчускин тръгнахме към ниско възвишение, което се намираше на известно разстояние от източния му край. Когато се изкачихме по него, можехме да видим почти цялата местност, която обкръжаваше града.

В момента той беше разположен в центъра на широка долина, която на север и на юг граничеше с два сравнително високи хребета. На юг ясно се виждаха следите от железопътните линии, извадени от нас, белязани от четири успоредни редици вдлъбнатини, където преди бяха положени траверсите и техните основи.

На север от града линиите следваха плавната извивка на планинския склон. Тук не беше оживено, въпреки че виждах как една от електрическите вагонетки се движи бавно нагоре по склона с товара си от релси, траверси и придружаващата я бригада. На върха на самия хребет цареше оживление, но от това разстояние не беше възможно да се определи какво точно се случва там.

— Хубава местност е тази — отбеляза Малчускин, но веднага след това се поправи: — От гледна точка на релсаджия.

— Защо?

— Равна е. Можем да се справим с хребетите и долините. Онова, което ме безпокои, е неравният терен: скали, реки и дори гори. Това е едно от предимствата да сме нависоко в момента. Наоколо има много стари скали, които са изгладени от природните стихии. Но не ми говори за реки. Те ме притесняват.