Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

За мое облекчение баща ми спря да говори, но остана пред платформата. От другата страна на залата Леру обяви, че иска да представи дъщеря си. Вратата се отвори и влезе Виктория, съпроводена от майка си.

Както ме беше инструктирал баща ми, аз застанах до него. Той ме поздрави. Леру целуна Виктория. На свой ред, баща ми също я целуна и й подари пръстен. Последва още една реч. Накрая й бях представен, но не можахме да поговорим.

Празненството продължи.

ДАДОХА МИ КЛЮЧ от училището, казаха ми, че мога да продължа да използвам стаята си, докато ми намерят жилище в квартала на гилдиите и пак ми напомниха за положената клетва. Заспах веднага.

Рано на другата сутрин ме събуди един от мъжете, с когото се бях запознал предишния ден. Казваше се Изследовател на бъдещето Дентън. Изчака ме да се облека в новата си униформа на чирак и ме изведе от училището. Не тръгнахме по същия път, по който бяхме минали с Брух предишния ден, а се изкачихме по няколко стълби. Градът все още спеше. Минахме покрай някакъв часовник и видях, че е много рано, едва три и половина сутринта. По коридорите не се мяркаше жива душа и повечето лампи на тавана бяха изгасени. Накрая стигнахме до вита стълба, на върха на която видях тежка стоманена врата. Изследовател на бъдещето Дентън извади фенер от джоба си и го включи. На вратата имаше две ключалки и докато я отваряше, каза, че трябва да вляза преди него.

Заля ме ударна вълна от хлад и мрак. Дентън затвори вратата зад себе си и пак я заключи. На светлината на фенера му видях, че стоим на малка платформа, оградена с парапет, висок около метър. Тръгнахме към него. Дентън изгаси фенера си и всичко потъна в мрак.

— Къде сме? — попитах го.

— Не говори. Почакай… и продължавай да наблюдаваш.

Не виждах абсолютно нищо. Очите ми, привикнали на сравнително ярката светлина в коридорите, изведнъж бяха заслепени и около мен се раздвижиха неясни, пъстри фигури, но след миг изчезнаха. Мракът вече не беше основната ми грижа; от движението на студения въздух покрай тялото ми ме побиха тръпки. Разтреперих се. Усещах с ръцете си стоманата на парапета като ледено копие. Раздвижих ги, като се опитвах да се успокоя, но не исках да го пусна. В този пълен мрак парапетът беше единствената ми връзка с познатото. Никога досега не се бях чувствал толкова изолиран от онова, което познавах, никога не се бях сблъсквал с неизвестното. Чувствах цялото си тяло под напрежение, все едно се приготвяше за внезапна детонация или физически удар, но нищо подобно не се случи. Навсякъде около мен цареше студ, мрак и всепоглъщаща тишина, с изключение на вятъра, който свистеше в ушите ми.

Минутите минаваха и след като очите ми привикнаха, започнах да различавам наоколо някакви неясни форми. До мен беше Изследовател на бъдещето Дентън — различавах очертанията на високата му черна фигура, загърната в мантията. Под платформата, на която стояхме, се виждаше неправилно оформена конструкция, черно и пак черно върху черното. Всичко около нея тънеше в непрогледен мрак. Нямах никаква отправна точка, нищо, което да ми помогне да разпозная форма или очертание. Беше плашещо, но по начин, който въздействаше на емоциите; нямах усещане за физическа заплаха. Бях сънувал това място и вече в будно състояние пред очите ми продължаваха да изплуват образи от преживяното. Но това не беше сън; нито мъчителният студ, нито поразителната яснота на новите усещания за пространство и измерение можеха да бъдат плод на въображението. Знаех само, че това е първото ми излизане извън града, защото какво друго можеше да бъде? Не бях очаквал подобно преживяване.

Започнах да се наслаждавам с цялата си душа на случващото се, вече почти не усещах студа и мрака. Отивах навън… точно както бях очаквал!

Нямаше нужда Дентън да ме предупреждава да пазя тишина; не можех да кажа нищо, а и дори да направех опит, думите щяха да заглъхнат в гърлото ми или да бъдат отнесени от вятъра. Опитвах се да гледам, но виждах само тъмната, мистериозна пелерина от земя под облачното небе.

Обзе ме ново усещане: можех да вдъхна мириса на пръст! Не приличаше на нищо друго, което ми напомняше за града, и в ума ми изплува въображаемият образ на богата кафява почва, напоена от нощната влага, простираща се на много квадратни мили. Не можех да кажа какво точно помирисвам — вероятно изобщо не беше пръст, — но този образ на богата, плодородна земя се беше запечатал в мен от една книга, която бях чел в училището. Беше достатъчно да си го представя и вълнението отново ме заля, заедно с неповторимото въздействие на необитаемата, неизучена земя, която се простираше отвъд града. Имаше толкова много неща, които да видя и направя… и все пак, застанал на платформата в онези няколко безценни мига, образът си оставаше плод на въображението. Нямаше нужда да виждам нищо; простият факт, че бях направил тази важна крачка извън границите на града, беше достатъчен да разпали заспалото ми въображение, до този момент подхранвано само от книгите, които бях чел.