Робърт Силвърбърг - Първата вълна

И така, двамата с Ноел се появяват заедно в банята, в салона, по коридорите. Той прекарва нощите в нейната каюта или тя в неговата — за пръв път от началото на пътешествието не спи сам. Ноел е прекрасна смесица от страст и невинност, или поне привидна невинност; в начина, по който прави любов, има неочаквана вещина и огън, но също и нетърпеливо желание да бъде поведена по непознати пътеки, да бъде научена на нови прийоми. Това в известен смисъл му напомня за начина, по който Ноел бе подходила преди време към играта на го — с внимание, сериозност, старание да разбере основите на играта и в крайна сметка да стигне до откровението на изумително майсторство.

Манията по го все така властва на борда и капитанът, който се е включвал само от време на време, след като интересът му към играта се бе подновил, сега ходи в салона винаги, когато му позволяват официалните задължения. Майсторството му пречи на мнозинството запалянковци да се включат като негови равностойни противници и той играе предимно с Рой, Леон и Ноел, най-често с Ноел.

Тя е безмилостен играч. Той я побеждава едва веднъж на всеки четири или пет партии.

Днес капитанът играе с черните и е успял да опази позициите си до осемдесет и деветия ход. След това обаче Ноел пробива от север, където камъчетата му са зле подредени, и завладява голяма територия в центъра. Капитанът си дава сметка, че не е в състояние да отвърне подобаващо. Преди да е развил стратегията си, Ноел е наредила верига от камъчета през деветнадесетия ред и го е приклещила, сякаш е някой новак. За кратко капитанът успява да предотврати по-нататъшни поражения, но му е ясно, че просто печели време по пътя към неизбежната загуба. При сто четиридесет и първия ход той се хвърля в безнадеждна атака и Ноел с лекота смазва армията му в собствената си територия. Малко по-късно той е изправен пред класическия капан „котка в торбата“, който ще му струва голяма група камъчета, и на сто деветдесет и шестия ход се признава за победен. Тя е взела осемдесет и едно камъчета срещу неговите шестдесет и две.

Докато разчистват дъската за реванша, той казва, опитвайки се да звучи небрежно:

— Мислила ли си за онази работа с ангелите, Ноел?

— Разбира се. Често мисля за тях.

— И?

— И какво? — пита тя.

— Имаш ли някаква представа как ще подходиш? Към осъществяването на контакта, имам предвид.

— Имам някои теории, да. Но те са си само теории, естествено. Няма как да съм сигурна в каквото и да било, докато не опитам.

Капитанът изчаква само един удар на сърцето.

— И кога смяташ да опиташ?

Тя му хвърля един от онези свои особени погледи, онези смущаващи, слепи, но фокусирани погледи, в които се чете мисълта й. Изражението, което й придава сега погледът й, е на лукавство.

— Когато ти кажеш — отвръща тя.

— Тогава нека е днес, става ли?

Тогава нека е днес, става ли? Да. Тогава нека е днес. Няма как да го отлагат повече. Той го знае; тя го знае; и двамата са съгласни по този въпрос. Това е моментът. Днес. Сега.

В каютата й. Сама, сред познатите й вещи. Настояла е за това. Позволява си още няколко секунди отлагане, малък каприз, движи се из стаята, взима разни неща и ги върти бавно в ръце, черупката на морския таралеж, полираното парче нефрит, малките бронзови статуетки, пухкавото препарирано животинче. В предишния й живот тези неща принадлежаха на нея и на Ивон; никоя от тях не бе влагала истинско значение в понятията мое и твое , докато бяха заедно, но когато наближи стартът на „Вотан“, Ивон бе настояла Ноел да ги вземе със себе си, всички тези обичани неща, талисманите на споделения им живот. „В края на краищата — беше казала тя, — аз ще мога да ги усещам през твоите ръце.“ Да. Но вече не може.

Може би онова, което Ноел се кани да направи, ще върне на Ивон достъпа до тези дребни нещица, неща, които преди бяха техни, а сега са само нейни. Може би. Може би.

Тя ляга на леглото. Вдишва дълбоко. Затваря очи. Това, че са затворени, изглежда засилва по някакъв начин способностите й, мисли си тя.

Протяга тъничко пипало от мисъл, което търси слепешката пътя си навън като ручейче живак. През металната стена на кораба, през заобикалящата ги сивота, нагоре, навън, към, към…

Ангели?

Кой знае какви са? Но тя е усещала присъствието им през цялото време, веднага след появата на смущенията, мъгляви присъствия, огромни, тежки маси ментална енергия, които кръжат бавно около нея, някъде там, навън, в… как го наричаше той? Светът между световете? Да, в огромното сиво пространство между световете. Усещала ги е там, не като индивидуални същества, а само като присъствия, или може би като едно присъствие, съставено от много части.