Робърт Силвърбърг - Първата вълна

— Всичко това е добре. Но не бива да поемаш никакви неоправдани рискове.

— Това са оправдани рискове. Трябва да се направи.

— Да — съгласява се капитанът. — Наистина трябва да се направи, нали? Сега те оставям да си починеш, Ноел.

Тя влиза вътре. Той затваря вратата на каютата и тръгва бавно по коридора към своята.

Всички са дълбоко развълнувани и доста смутени от откритието на Ноел; но после минават няколко дни и още няколко, а тя не прави нов опит да се свърже с ангелите. Още не била готова, така казва. Трябвало да открие начин да се изолира от огромния интензитет на силата, с която ще се срещне.

И така те чакат, говорят, изказват предположения и си задават въпроси. Какво друго могат да правят?

През това време корабът все така ги носи към Хеспъровата Планета C, а Хеспър все така ги засипва с обичайния си обилен поток от оптимистични детайли за големия потенциал на следващата им цел. Тя била, казва той, голямата и внушителна шеста планета на едно голямо и внушително златисточервено слънце. Имала, твърди той, съвсем подходящи характеристики на атмосферата, гравитацията, температурата и така нататък, както и кора, която, абсолютно бил сигурен, съдържала богато изобилие от всички полезни елементи, познати на вселената. Смята, че Планета C има океани, реки и езера, както и хубава луна, голяма почти колкото земната, и много други забележителни характеристики, които ще осигурят комфорт и наслада на самотните скитници от Земята.

Ако слушаш Хеспър, излиза, че „Вотан“ вече е стигнал до Планета C, проведена е успешна проучвателна мисия, всички са се спуснали на богатата й, гостоприемна повърхност и са заети да издигат грубите, но очарователни постройки, които ще приютят колонията в първия етап от развитието й. Ала никой не обръща внимание на ентусиазираните му прогнози. Мислите им са съсредоточени почти изцяло върху ангелите, които дебнат някъде около тях в тайнствената бездна извън кораба. Продължават да ги наричат ангели , по липса на по-добра дума.

Но не ще научат нищо повече за ангелите, докато Ноел не се почувства готова за още един опит. А Ноел още не е готова. Тя прекарва времето си далеч от останалите, напуска каютата си само за храна, а дори и тогава почти не говори.

И те чакат. Какво друго, в края на краищата, могат да направят? Играят на го, къпят се в банята и плуват в басейна, теглят книги, пиеси и музика от почти безкрайните запаси на корабния архив и се впускат, както повечето от тях винаги са го правили, в двойки, тройки и други видове сексуални забавления. И времето минава.

Тя се държи настрана дори от капитана, което му причинява голяма болка. Сега, когато най-после се е освободил от аскетското си въздържание, монашеският живот вече не го влече. Копнее за нея по-силно, отколкото е копнял за когото и каквото и да било в живота си. Но тя се е отдръпнала в себе си; и той прави същото. Джулия му е дала да разбере, че все още е на разположение, и макар да й благодари топло, той не се възползва. Времето минава. Като всички останали, капитанът чака Ноел.

Най-накрая тя обявява с показна увереност, че е готова да опита отново.

Прави го като преди, сама в каютата си. Затваря очи. Отпуска се и се понася нагоре, навън.

Сивотата.

В тунела е. Безкрайната бездна на извънпространството. Протяга се през него, докато остава без начало и без край; превърнала се е в безкрайна Ноел, безкрайно същество в една вселена от безкрайности. Щрих чиста светлина. Който се протяга. Протяга се. Протяга се.

„Ангели? Тук ли сте, ангели?“

Да. Почти веднага усеща един, огромната му маса, силата. Отива към него. Разперва широко ръце, вдига лице към него, усеща топлината. Горещината. Горящата огнена пещ, ревяща, съскаща, цвъртяща и припукваща.

Мисли — надява се, — че този път се е изолирала срещу гибел, че е открила начин да отведе излишъка от енергия, така че той да премине покрай нея и да се разпръсне, без да й навреди. Така мисли. Така се надява.

Много я е страх.

Но знае, че това трябва да се направи. Знае и че е застанала на ръба на чудеса.

Сега. Сега. Търсещият ум се протяга напред.

Докосва.

Или почти докосва. Все още има бариера и Ноел се страхува да я прекоси. Чака там, гледа напред и вижда ангела, наистина го вижда. Той е огромна, изпълваща космоса повърхност. Океан от огън. Урагани от немислима активност брулят лицето на ангела. Буйни езици от пламък се издигат от него като настръхнали къдри. Широкото лице е прибулено на места, но където булото се разкъсва, Ноел съзира разумни фонтани от мощ да се катерят през турбуленцията, да се издигат от дълбините на ангела, горещи клетки огнена материя, по-големи от планети, да изплуват от ядрото на ангела и да се спускат обратно. На самата повърхност, отново и отново, побеснели гейзери изригват в небето като кинжали от енергия и се забиват в космоса.