Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Няма рев тук, нито съсък, нито припукване, нито цвъртене. Само дълбокият, приглушен звук на титанични сили, които бавно замират, на изчерпващи се колосални енергии. Болезнените движения на подвижните маси видимо се забавят пред самите очи на Ноел, а ярките ивици в алено и тъмночервено бързо повяхват. Всичко тук скоро ще спре. Ще останат само въглени и пепел. Но когато вдига очи, току отвъд мястото, където умиращият ангел виси в небето, Ноел вижда как звезден прах се сгъстява в далечината и първите искрици на бъдещия блясък се появяват. Този ангел си отива, нов скоро ще се появи. И така е било, разбира Ноел, от самото начало на времето. И преди началото.

„А сега виж този“, казвай нейният ангел.

Продължават нататък и стигат до един златен ангел, малък ангел в район от бездната, където няма много други ангели. Той не им обръща внимание, а продължава да се върти около оста си като дете, което се забавлява на площадката. Ноел разбира, че това е млад ангел, не новороден, в никакъв случай, но не и възрастен още — младеж, вероятно. Остават известно време при него и наблюдават самовглъбените му занимания. Има нещо особено приятно в близостта до този очарователен млад ангел, мисли си Ноел. Като го гледа, има чувството, че се е върнала в собственото си детство. Ивон й се струва много близо, по-близо, отколкото я е чувствала от години. Пак са малки момиченца, кискат се, тичат, сблъскват се, и пак се кискат, падайки една връз друга.

Има още какво да се види. Има толкова много да се види, че Ноел е замаяна и зашеметена от всичко това, тук, в тази вселена от ангели, тази безкрайност от богоподобни същества, същества, които са били стари, когато небето е било младо, същества, които са видели преди и ще видят след . След време вече не е в състояние да възприема повече. Нейният водач изглежда разбира това, защото обиколката свършва и Ноел се връща в гръдта на своя си ангел, плъзга се надолу и навътре към онази скрита зона на спокойствие, която лежи под вилнеещите огнени езици, и там тя си почива, там тя заспива.

Спи. Спи.

— Вече от колко време е в кома? — пита капитанът. — Стана ли седмица?

— Днес е осмият ден — отвръща Леон.

— Осмият ден. Мислиш ли, че въобще ще излезе от нея?

Леон свива рамене.

— Откъде да знам? Как бих могъл да кажа? Да не би да съм специалист по тези неща? Или някой друг да е специалист?

— Разбирам — тихо казва капитанът.

Тя се е мятала в делириум през повечето време, откакто е изгубила съзнание. Разтревожен, уплашен, капитанът е будувал край леглото й, изгубил е представа за времето, докато дните се нижат и не носят промяна в състоянието й.

Понякога му се струва, че идва в съзнание — членоразделни думи, дори цели изречения се отронват сънливо от устните й. Сънуващата Ноел говори за светлина, за ярко, нетърпимо бяло сияние, за арки от енергия, за интензивни слънчеви изригвания. Една звезда ме държи, мълви тя. Казва му, че разговаря със звезда.

Метафора на какво е това обаче? Къде е тя, какво се случва с нея? С ангели ли говори, с истински ангели от писанията, или със звезди, или пък срещата със сивата празнота извън кораба е разкъсала и последните нишки на разума й? Изглежда изгубена в някакво незнайно и непознаваемо царство. Лицето й е поруменяло, очите й се движат бързо, стрелкат се като уловени риби под затворените клепачи. От време на време й се изплъзва по някоя дума. Ум в ум, прошепва Ноел, звездата и аз. Ум в ум. Понякога започва да си тананика — остър, скимтящ звук, който се издига почти отвъд границите на човешкия слух, високочестотно, пронизително хлипане. От този звук го боли — той има силата на мощна радиация под формата на звук.

Никога не се е чувствал толкова уморен. Почти не е спал, откакто двамата с Хю отвориха вратата на каютата й и я намериха в кома.

Сега тя пак тананика, онзи ужасен звук. Той стисва зъби, свива ръце в юмруци и се заставя да го издържи. След малко тя спира.

После тялото й се вдървява, гърбът се извива на дъга. Някакъв гърч ли? Не. Просто се раздвижва, буди се, най-после! Светкавици на осъзнаване се стрелкат по гърчещите се мускули — галванизираната лабораторна жаба, която се гърчи, облепена с електроди. Клепачите й потрепват. Простенва тихо. И очите й се отварят.

Гледа право към него.

Капитанът се взира в очите й. Има нещо различно в тях. Нещо ново. Нещо невероятно.

Той казва нежно:

— Очите ти са отворени. Мисля, че ме виждаш, Ноел. — Той размахва ръка пред лицето й и очите й проследяват движението.