Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Не. Не. Това е идиотизъм. Тя не е излязла от някоя фантастична легенда. Телепатията й не е магическа сила, която да изгуби, ако престъпи обета си за непорочност.

А и във всеки случай вече не съществува възможност да обърне назад, вече не, нито Ноел изглежда склонна да му го позволи. Краката й се разтварят и той влиза в нея бързо, дори грубо, Ноел отхвърля глава назад и от гърлото й се отронва вик на екстаз, а не на болка, и почти в същия този миг той свършва. Абсолютно неспособен е да го предотврати. Изригва със сила, каквато не помни от осемнайсетгодишен. И я чува да просъсква накъсано от удоволствие, усеща я да се надига конвулсивно под него.

Чуди се, в първия объркан и почти засрамен миг след това, дали и Ивон не е усетила удоволствието им, някъде много далеч. Дали и тя не е свършила с тях.

Лежат неподвижно. Мълчат. Той е леко замаян от случилото се; също и облекчен, дълбоко облекчен, задето дългото полусъзнателно ухажване е свършило, че най-накрая са приключили с всички игрички на привличане и отблъскване, които са разигравали от началото на пътуването, и най-после са си позволили да се сблъскат в сливането — сливане на противоположности, може би, — което така или иначе им е било писано. Той е доволен, доволен и щастлив, и малко учуден, а също и малко уплашен.

И ето че много скоро усеща нов прилив на сили, върнали се неочаквано и почти невъзможно бързо, и двамата започват да се движат отново, този път по-бавно, по-спокойно. Сякаш за онези първи секунди са преминали през първоначалната фаза на задъхана, немислеща лудост и вече се превръщат в опитни любовници.

Когато този път свършват, тя му се усмихва широко и казва:

— Чаках и чаках. Вече мислех, че никога няма да го направиш.

— Боях се.

— От мен?

— Да не повредя по някакъв начин способностите ти.

— Какво?

— Сякаш магията щеше да си отиде, ако ти… ако аз… ако двамата с теб…

— Глупчо. Чел си твърде много стари легенди.

— Може и така да е.

— Да. Според мен определено е така.

Но сега, дори сега, дори след всичко това, още една седмица изминава, без да предприемат нищо във връзка с ангелите. Този път с извинението, че Ноел и капитанът искат да проучат своя новооткрит рай; усилието покрай експеримента с ангелите със сигурност ще изчерпи докрай енергията й, така че ще е по-добре да го отложат още малко, казват си те, и посвещават енергията си на проучвания от по-познато им естество.

Истината е, че и двамата все още се страхуват да опитат. Той все така е преследван от мисълта за участта на Семела, сега дори повече, заради новото измерение в отношенията им; тя пък си има свои колебания, сложна смесица от задръжки — естествения страх от непознатото, онова странно чувство, че ще предаде Ивон, ако говори с ангелите, както и неясното предчувствие, че задачата просто не й е по силите и че ще се окаже неспособна да оправдае големите надежди на своите спътници.

Но все някога трябва да опита. В това поне капитанът е сигурен. Каквито и да са рисковете, трябва да опита. Всички те са приели риска още с присъединяването си към проекта. Ако съществува възможност Ноел да ги извади от затруднението им, то тази възможност трябва да се проучи. Той не вижда друг избор. Не може да си позволи чак такава самозаблуда.

Нямат контакт със Земята от много седмици, от месеци дори, и психическата травма започва да се проявява по редица тревожни начини. Прокрадва се дори чувството, че Земята е била унищожена от някакъв голям катаклизъм, че те са единствените оцелели представители на човечеството, пътници в Ноев ковчег, несвързани с котва към миналото и в правото си да променят правилата на живота си както сметнат за добре. Консервативната природа на капитана се бунтува срещу подобна анархия. Земята все още е някъде там. Пътешествениците са задължени на Земята за присъствието си тук. Мисията се провежда по повеля на Земята, за да задоволи някакви потребности на Земята.

Но ако Земята се изгуби завинаги в безкрайния водовъртеж на небесата…

Той не бърза. Чака подходящия момент.

Вече всички на борда знаят, че двамата с Ноел са любовници. И без това да го крият би било трудно, дори невъзможно — той не би искал да й налага ограниченията на тайната връзка, каквато е поддържал толкова дълго с Джулия. Нека видят. Нека знаят. И без това всички са го очаквали — сега вече капитанът разбира това. Някои, като Хайнц, явно са го предвидили две години преди самият той да го осъзнае. Джулия също — тя му се усмихва вещо, сякаш в знак, че дългоочакваното неизбежно най-после се е случило. То изглежда не я наранява. Точно обратното.