Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Главата му пулсира от сблъсъка с Ноел и капитанът прави опит да възстанови разклатеното си самообладание, потапяйки се в своето най-голямо удоволствие. Един поглед през илюминатора разкрива единственото място, където характерното се превръща в трансцендентно — капитанът за пореден път вижда безкрайните вибриращи вълни от енергия, които се плискат през сивотата, вън, където континуумът е сплескан и изкривен от извънпространственото поле, благодарение на което корабът се плъзга с такава измамна лекота и скорост през огромното разстояние от светлинни години. Онова, което се простира извън кораба, не е нито гола стена, нито празен тунел. Това място между световете е шеметно изобилие от взаимодействащи си енергийни полета, които свързват всичко с всичко останало. То е музика, но тази музика е и светлина; то е светлина, която е и музика, а хората на борда са разумни частици, здраво впримчени в тази огромна, всепоглъщаща вибрация, в тази блестяща радостна песен — вселената. Когато се взира в това поле от светлина, за капитана е пределно ясно, че той и спътниците му ведро напредват към центъра на всички неща, че са се оставили охотно в ръцете на космически сили, които далеч надвишават способността на хората да ги контролират и разберат.

Той притиска длани към хладното стъкло. Приближава и лицето си.

„Какво виждам, какво чувствам, какво изживявам?“

Мигновено откровение, както всеки път. Гледката на тази трептяща бездна може и да плаши — зашеметяващо, насилствено напомняне, че са вън от вселената, отделени от всичко, което е познато и „истинско“, че се носят из това празно място, където законите на времето и пространството не действат. Но капитанът не намира нищо плашещо в това. Нито някой друг от пътешествениците. То е — почти, почти! — отдавна търсеното усещане за единение. Бариерите остават, но въпреки това усетът му за време и пространство е променен, има го и засилващото се предчувствие за нараснали възможности за среща със страховитото нещо, което дебне в празнотата между спиците на космоса, нещо величествено и могъщо. Той знае, че това нещо е част от него и че самият той е част от нещото. Когато стои пред илюминатора, често му се приисква да отвори големия люк на кораба и да се гмурне във вечността. Но не още, не още. Още не е готов да заплува в пространството между световете. Бариерите остават. Пътуването едва е започнало.

Как би могъл да разкаже за всичко това на онези, които останаха у дома? Как да им го разкаже така, че да разберат?

Не с думи. С думи — никога.

„Нека дойдат тук и сами видят!“

Усмихва се. Потръпва доволно. Новоизлюпените му съмнения са си отишли до едно, толкова бързо, колкото се бяха появили. Звездолетът лети напред през безкрайната странна нощ. Увереност се надига в него като прилив. Пътуването им може да завърши единствено с успех, каквото и да става.

Обръща гръб на илюминатора, изчерпан, изпълнен с екстаз.

Ноел беше първият избран член на екипажа, ако въобще можеше да се каже, че е избирана. За нея това никога не е било въпрос на избор. Нито за нея, нито за сестра й. Целият проект почиваше върху тяхното съгласие да участват в него — ако не бяха такива, каквито бяха, експедицията навярно пак би се осъществила, но щеше да е съвсем различна. А може би и въобще нямаше да се състои. Самото съществуване на Ноел и Ивон беше предпоставка за цялото начинание. Те бяха в центъра на всичко, а съгласието им — обикновена формалност. А след като веднъж се реши, че Ноел, а не Ивон ще потегли с кораба, проверката на пригодността й беше чиста проба прах в очите.

От онези, които наистина бяха пожелали доброволно да се включат в екипажа, Хайнц пръв беше одобрен от управителния съвет, Пако — втори, Силвия — трета, после Брус, Хю, Чанг, Джулия. Капитанът беше един от последните, които преминаха успешно тестовете. Последна от всички, технически погледнато, беше Ноел, но тя, разбира се, вече беше част от проекта, толкова колкото и самият кораб и по същите причини.

За всички тях, освен за Ноел, тестовете бяха еднакви — прости, жестоки, унизителни, нечестни. Най-общо казано, членовете на екипажа са били избрани още преди на някои от тях да им хрумне, че биха искали да участват. Светът беше станал много малък. Способностите на всеки човек се знаеха. Вече никой не беше особено известен, но и никой не беше анонимен.

Известни формалности все пак бяха спазени. Съществуваше възможност тайната предварителна селекция да е допуснала някоя и друга грешка, а грешките бяха нежелателни. Хиляда и сто кандидати бяха призовани да попълнят петдесетте места на борда на кораба. Кандидатите бяха от всички точки на света — съзнателно безпристрастна и представителна географска извадка. Много от старите нации, които някога са били толкова отчетливо и шумно самодоволни, все още упорито съществуваха, по-скоро като сантиментална идея, отколкото като суверенни държави, но все още не бяха останали окончателно в миналото и в този смисъл беше добра идея да им се замажат очите. По тази причина всяка от бившите суверенни нации или исторически значими народности се включи с неколцина свои бивши граждани в дългия списък. Така че сред кандидатите фигурираха представители на повечето или пък на всички — кой всъщност би могъл да каже, старите разграничения толкова често са били маловажни и съмнителни — расови, етнически и религиозни групи, доколкото тези групи все още съществуваха и се възприемаха като важни в малкото и интимно общество, родило се от бурните, хаотични общества на индустриалната и постиндустриалните епохи. В космическия свят вече не беше от голямо значение, че един човек може да мисли за себе си като за финландец, друг да се смята за турчин или за германец, или за британец, хаваец или швед, а вече не беше и лесно да поставиш повечето хора в старите расови рамки, които някога са имали такава страховита роля, стопили се бяха и безбройните религиозни различия. Но имаше и такива, за които — навярно по причини от философско естество или по сантиментални причини, или заради някаква естетика, или поради неясно усещане за историческа връзка, или от любов към анахронизмите, или просто от едната заядливост — все още беше важно да заявят: „Аз съм уелсец“ или „Аз съм от Римската католическа църква“, или „Във вените ми тече кръвта на норманската аристокрация“. Такива хора бяха смятани за чудати и ексцентрици, но пък ги имаше много, дори и сега. Светът беше изминал дълъг път, да, и въпреки това древните белези, останали от големите институции и различията на бившите цивилизации, все още изникваха навсякъде като фосили, които побеляват и съхнат на слънцето. Вече не представляваха проблем, да, но все още не са престанали да съществуват. А навярно и никога не ще престанат. Така че дългият списък с кандидати за „Вотан“ се оказа една прецизна представителна извадка. Окончателната група също щеше да бъде такава, доколкото това се окажеше осъществимо. Формалностите наистина бяха спазени.