Робърт Силвърбърг - Първата вълна

— Значи нито една от нас няма да замине? — объркано попитала Ноел.

— Това беше само тест на реакцията ви — обяснили й те.

— А — казала тя. — Виждам. — И се засмяла — изкискала се всъщност, както правеше почти винаги, случеше ли се да използва този специален за нея глагол, и те, макар да не знаели на какво точно се смее, се засмели с нея въпреки това.

Ноел поискала да узнае, в самия край на събеседването, как са решили коя сестра ще замине и коя ще остане.

Хвърляхме ези-тура, гласял отговорът.

Тя така и не разбрала дали това е истина.

Ноел лежи, потънала в неспокойни сънища. Намира се на някакъв кораб, архаичен тримачтов платноход сред вълните на ледено море. И го вижда, наистина го вижда. Остри ледени висулки блещукат по такелажа, после някоя се откъсва под напора на свирепия вятър и се разбива с тих звън в палубата. Палубата е покрита с хлъзгав, бляскав слой от тънък, твърд лед, който затруднява придвижването. Огромни, ерозирали айсберги се клатушкат бясно в сивата вода, надигат се, блъскат се във вълните, потъват. Ако някой от тях удари корпуса, корабът ще потъне. Досега са имали късмет, но сега ги дебне една по-невидима заплаха. Морето замръзва. Съсирва се, сгъстява се, превръща се в злобна течност, която се плиска в плътни, мазни вълни. Широки лъскави късове подскачат по вълните — приижда нов лед, сблъсква се, стърже, после се прекатурва — ледените късове са във война, нащърбват се един друг по краищата, но някои от тях подписват спогодби и се съюзяват, оформяйки едно огромно, неумолимо ледено поле. Когато морето замръзне изцяло, корабът ще бъде смазан. А то вече замръзва. Корабът с мъка се движи напред. Платната се издуват безпомощно, изпъвайки напразно въжетата си. Вятърът превръща такелажа в лира, покритите с лед въжета звънтят и пеят. Корпусът скърца като старец в безмилостната хватка на леда. Дъските поддават. Краят е близо. Ще загинат до един. Ще загинат до един. Ноел излиза от каютата си, качва се на палубата, сграбчва парапета, залита, моли се, чуди се кога ли юмрукът на вятъра ще разцепи замръзналата тъкан на платната. Нищо не може да ги спаси. Но ето че… Да! Да! Нещо проблясва в небето! Ивон, Ивон! Тя идва. Носи се като богиня в черното, обсипано със звезди небе. Ледът се отдръпва. Въздухът се смирява. Корабът е свободен. И продължава необезпокояван по пътя си напред, към уханните тропици, към земите на подправките и перлите.

— Според някои светът щял да загине в огън — казва Елизабет. В салона онези, които не играят го , са подхванали апокалиптични теми. — Според други — в лед.

— Цитираш ли нещо? — пита я Хю.

— Естествено, че цитира — намесва се Хайнц. — Знаеш, че Елизабет винаги цитира нещо. — Покрай другите неща, дългокраката и сламеноруса Елизабет е и официалният бард и хроникьор на „Вотан“. Всички на борда така или иначе трябва да са и „нещо покрай другите неща“ — многобройните умения са част от правилата. Но ако Елизабет е луда по нещо, това е поезията. — Сигурно е от Шекспир — предполага Хайнц.

— Не е толкова старо — възразява Джована, вдигайки поглед от игралната си дъска. — Само отпреди четири или петстотин години най-много. От някой американец.

— Фрост — пояснява Елизабет. — Робърт Фрост.

— Това някакъв вид лед ли е? — пита някой.

— Име е — обажда се друг.

— „От туй що знам аз за страстта“ — подхваща Елизабет и от тона й става ясно, че отново цитира, — „от двете огъня избирам.“

В този момент капитанът влиза в салона, Пако поглежда към него и казва, както винаги гръмогласно и без задръжки:

— Ами ти, капитане? Според теб как ще свърши светът? Вече обсъдихме избухването на слънцето в свръхнова, разгледахме ентропичната гореща вълна, дискутирахме и повишаването на морското равнище, докато всичко живо се издави. Не пропуснахме чумата, сушата и вулканите. Сега ти кажи.

— Фимбулзимата — отвръща капитанът. — Рагнарок 2 2 В скандинавската митология е гибелта на боговете и целия свят, която настъпва след битката на боговете и чудовищата. Предвестник на Рагнарок е смъртта на бог Балдр, последвана от тригодишна зима. — Б.Ред. . — Варварските, полузабравени думи се изплъзват от устата му кажи-речи по своя воля. Северните ветрове на детството му разравят заспали спомени. Той вижда мразовитите пейзажи на родния север да блестят, сякаш в огън, въпреки свидливата зимна светлина.

— Гибелта на боговете, да — потвърждава Елизабет и го дарява с разтапяща усмивка на неприкрита любов, която капитанът, потънал в полярни спомени, не вижда.