Робърт Силвърбърг - Първата вълна

— Като нещо средно. Доста повече от обикновен, но определено не и полубог.

— Мисля, че си прав.

— А ти?

— Аз се смятам за съвсем обикновена — меко отвръща тя. — Освен в две отношения. Знаеш кои са те.

— Едното е твоята… — Поколебава се, обзет от моментно смущение и нежелание да назове с думи недъга й. После се втурва с главата напред. — Твоята слепота. А другото, разбира се, е телепатичната връзка със сестра ти.

— Така е. — Усмихва се. Сияйно. Дълга пауза. После казва: — Мисля, че си поговорихме достатъчно по въпроса. Чака ни работа. Хайде да изпратим този доклад.

Бързината, с която е възвърнала самообладанието си, нарушава неговото равновесие.

— Готова си да го изпратиш? Успяла си да се свържеш с Ивон?

— Да. Тя чака.

— Добре, тогава. — Той е изтръпнал, кух. Тя го е надвила, направо го е стъпкала в прахта в този техен необясним двубой. Пръстите му леко треперят, когато разгръща бележките си. Започва да чете бавно: — Ден 117. Скорост… Предполагаемо местоположение…

Ноел подремва след всяко предаване. Те я изтощават ужасно. Започна да оклюмва още преди да е стигнал до края на днешното съобщение. Сега, когато излиза в коридора, капитанът знае, че ще е заспала още преди да е затворил вратата. Той си тръгва намръщен, обезпокоен от онзи странен изблик на напрежение между тях и от връхлетелия го мистериозен пристъп на брутален „реализъм“, от който се отърсва почти веднага — сега, когато вече не е в компанията на Ноел.

Защо, чуди се той, беше казал, че Земята ще се отегчи от пътешествениците? И че пътуването им не ще има никакви важни последствия за родната планета? Избълвал бе куп глупости. Експедицията беше изкупление за Земята, най-интересното нещо, случило се там през последните двеста години, последната надежда на една задрямала, инертна цивилизация, която се задушава в собственото си спокойствие. Мисията им е важна за човечеството, много е важна и той няма никакви основания да се съмнява в това. По време на стоте години подготовка за това първо междузвездно пътуване общественото вълнение не беше отслабнало и за миг, дори напротив — случвало се бе да пришпорва самите пътешественици, когато безкрайното еднообразие на тренировките и обучението им бе на крачка да ги отегчи. И това вълнение все още го има. Пътуването, макар и бедно откъм събития досега, хипнотизира милионите, които останаха там, у дома. То е като наркотик за тях, като мощен антидепресант, който ги измъква от дългата летаргия. Те са пратеници, пътешественици с мисия, а по-късно, когато открият новата Земя, ще бъдат делегирани колонисти. Човечеството ще се ползва от облагите от откритието им в продължение на хилядолетия. Откъде тогава се взе тазсутрешният изблик на безпричинен песимизъм? Нищо не подкрепя становището, което той така импулсивно беше прегърнал. Досега съобщенията от Земята, предадени от Ивон на Ноел, гъмжаха от въпроси, любопитството на родния свят бе неудържимо от самото начало. Кажете ни, кажете ни, кажете ни!

И понеже съзнават колко важно е начинанието им, пътешествениците всячески се стараят да задоволят това любопитство. Но има толкова малко за казване, ако не броим трансцендентното, онова, което е извън пределите на опита, което познанието не може да назове, а съзнанието да обеме. Само че как можеш да го изразиш с думи?

Как можеш да го опишеш…

Той спира до илюминатора в главния транзитен коридор — правоъгълен прозорец, дълъг десетина метра, който гледа право към заобикалящата ги среда извън кораба. Тук не действа нито едно от информационните аналогови устройства на Хеспър — вижда се действителното пространство, сред което се движи „Вотан“. А то е бездната на бездните. Перленосивата съвършена празнота на извънпространството, плътна и вездесъща, притиска отвсякъде корпуса на „Вотан“. По време на подготвителния период, членовете на експедицията бяха многократно предупреждавани да не разчитат на никаква външна информация, докато прекосяват галактиката, защото ще се движат през бездна с безкрайна дължина, тунел, където няма никаква материя и най-вероятно не ще има гледки, които да ги развличат, нито гроздове на далечни съзвездия, нито блещукащи звезди, нито заблудени метеори, нито дори миниатюрна искрица от два сблъскали се атома, само все същото вечно еднообразие, великата празнота между световете, стена, която ги огражда от всички страни. Бяха ги учили как да се справят с това — да се вглеждат в себе си, да не очакват сетивни наслади от вселената, която лежи извън кораба, да направят кораба своя вселена. И все пак, и все пак, каква заблуда се бяха оказали тези предупреждения! Извънпространството не беше стена, а прозорец. Невъзможно беше за онези на Земята да разберат какви откровения се крият в тази привидна пустота.