Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Изпитващите бяха петима, всичките изтъкнати и достопочтени граждани, които седяха около една маса на най-горния етаж на висока сграда в Цюрих, чиито огромни прозорци по цялата дължина на стените предлагаха чудесен изглед чак до Португалия. Кандидатът заставаше пред тях и те му задаваха разни въпроси от лично естество, чиито отговори са им предварително известни, въпроси за техническите му умения, физическото здраве, психическата стабилност и охотата му да се сбогува със света и да прекара от една до пет години, или дори повече, в близко съжителство с четиридесет и девет непознати, и от начина, по който го слушаха, ставаше ясно, че изобщо не чуваха нито дума. След това го караха да говори за недостатъците си. Ако се поколебаеше, те сами му изброяваха няколко такива, като понякога списъкът бе доста дълъг, и го молеха да коментира най-големите си провали, пет по свой избор. Целият разпит продължаваше в повечето случаи най-много двайсет минути. После съобщаваха, че кандидатът е отхвърлен. Всеки, явил се пред съвета на изпитващите, получаваше този отговор, изречен спокойно, директно, без следа от неудобство или извинение: „Съжаляваме, отпадате от списъка.“ Целта беше да видят как ще реагира човек. Това беше истинският тест — всичко преди него беше само маневриране и преструвка.

Одобрени бяха онези, които бяха отхвърлили отхвърлянето. Някои го направиха по един начин, други — по друг. Точки се даваха за арогантност, стига да е била разумна и аргументирана. Човекът, който след това щеше да получи поста капитан за първата година от пътуването, бе казал просто: „Не говорите сериозно. Аз очевидно съм достатъчно квалифициран. Не ме правете на луд, моля.“ Хайнц, който бе швейцарец и освен това бе син на един от изпитващите, беше избрал подобен подход, уведомявайки ги, че светът ще понесе една от най-големите си загуби, ако не променят решението си, но че той имал достатъчно високо мнение за човешката раса, за да вярва, че ще го преосмислят. Наблегнал, че е участник в конструирането на още недовършения „Вотан“ и че знае повече за кораба от всеки друг. Наистина ли смятали, че ще им го построи и после ще си остане на Земята? Хю, който наистина с гордост се нарича уелсец, също бе реагирал с хладната и твърда увереност, че изпитващите правят голяма грешка. Той бил конструктор на планетарното оборудване, с чиято помощ хората от „Вотан“ щели да проучват новите светове — редно ли било да му отнемат възможността да управлява собственото си оборудване и ако е така, кой щял да го модифицира на място, за да посрещне неочакваните предизвикателства? И така нататък.

Повечето от жените кандидатки бяха склонни да обуздават раздразнението си чрез доза тъга или съжаление, отчасти заради себе си, но главно — същата конструктивна арогантност, само че зле прикрита! — заради самото начинание. Силвия обяснила, че знае повече за тектогенетичната микрохирургия от всеки друг жив човек и как биха могли да се адаптират идните поколения от звездни колонисти към някои проблемни аспекти на новата околна среда без нейните специални умения? Джована също отбелязала, че ще е много жалко експедицията да бъде лишена от уникалните й способности — основната й специалност беше метаболитната химия и имаше нещо магическо в усета й за връзката между молекулярните структури и хранителната среда. Зиглинде пък, която беше помогнала да се разработят някой от фундаменталните математически теореми на извънпространственото пътуване, заявила кратко и ясно, че мястото й е на борда на този кораб и че не приема опита да я отхвърлят. И така нататък.

Онова, което изпитващите бяха търсили — и намерили във всички онези, на които се бяха спрели още преди началото на събеседванията, — бе изявата на оправдано самочувствие, обуздавано от философски реализъм. Всеки, който изпаднеше в ярост, гняв или плачеше и се молеше, щеше да бъде отхвърлен без обяснения. Само че никой не го направи, нито един от предначертаните петдесет.

В края на целия този процес дошъл редът на Ноел да се яви пред изпитната комисия и те изнесли и пред нея малкото си представление. Поговорили си известно време, после изрекли ритуалната присъда: „Съжаляваме, отпадате от списъка“, при което тя помълчала доста дълго, сякаш се опитвала да проумее неразбираемите думи, които току-що изрекли, а накрая казала по своя си деликатен начин:

— Тогава може би ще предпочетете сестра ми да замине вместо мен.

Това бил перфектният отговор и те й го казали. Сестра й, съобщили те, била реагирала по абсолютно същия начин в същия момент на собственото си събеседване.