Робърт Силвърбърг - Първата вълна

— Знам, разбира се. — Но не си прави труда да обоснове този отговор. Думите й са неразбираеми за него. Самият той ясно съзира логиката в необичайната си кариера, за него е очевидно как всяко нещо неизбежно е водело към следващото. Би могъл да й го обясни, но нещо го възпира, гордост може би. Не смята да се извинява за живота си. Което го лишава от единствения смислен аргумент, с който да продължи престрелката. Може само да обърне собственото й оръжие срещу нея.

— Ами ти? — пита той, все така ядосано. — Можеш ли да отговориш на такъв въпрос?

— Мисля, че мога.

— Ами кажи тогава. Същите неща, които ме попита мен. Покажи ми как се прави, става ли? Ти защо пожела да дойдеш тук, Ноел? Какво търсиш ти? Хайде. Кажи ми! Кажи ми!

Тя спуска клепачи над невиждащите си очи и не казва нищо. Тялото й не помръдва, пръстите й са здраво преплетени, устните — стиснати, диша неравномерно. Обръща глава от едната на другата страна няколко пъти, прави го много бавно, като ранено животно, което се опитва да се отърси от болката.

Капитанът не казва нищо — най-сетне е изчерпал запаса си от първокурснически простотии и се страхува, че с казаното дотук вече е нанесъл ужасни щети. Той знае защо е тук Ноел и тя е наясно, че той знае. И как би могъл да не знае? Тя е жизненоважна за мисията, участието й в нея е не толкова въпрос на избор, колкото неизбежното приемане на наложен покров, свързан с пожертването на единственото ценно нещо в живота й. Самият факт, че я е попитал, е достоен за презрение.

Гърлото му е сухо, сърцето му препуска. Цялото му поведение от последните няколко минути го озадачава. Сякаш е бил обладан от зъл дух, точно така. Обсебен. Прави опит да се свърже отново с личността, която смята за своя, и след миг му се струва, че е успял да постигне някаква степен на контакт с човека, за когото се смята.

Може ли да ограничи щетите, чуди се той.

Възможно най-спокойно той нарушава напрегнатото мълчание и изрича:

— Всичко това бяха празни приказки. Надявам се, че ще ми простиш за нещата, които наприказвах.

Тя остава мълчалива. Капитанът съзира едва доловимо кимване.

— Съжалявам, че те разстроих, Ноел. Нямах такова намерение, когато дойдох тук.

— Знам.

— Да си тръгвам ли?

— Трябва да пратя доклада, нали?

— Дали ще можеш сега?

— Не съм сигурна. Но искам да опитам. Почакай малко, става ли?

— Както кажеш.

Тя изглежда полага усилия да се успокои. Очите й още са затворени, но сякаш се движат по-бавно под клепачите. Неразгадаеми бръчици се появяват и чезнат върху широкото й чело. Капитанът се сеща за упражненията по медитация, които беше усвоил на острова, под яркото арктическо небе на Лофотен. Сигурно и тя прави нещо подобно сега, решава той. Седи тихо, наблюдава я, чака.

Най-накрая тя поглежда към него, или поне в неговата посока, и след миг на мълчание проговаря със спокоен тон, който прилича на онзи, който използва обикновено:

— Как, според теб, ни възприемат у дома? Като обикновени човешки същества с необикновена задача или като свръхчовеци, поели на епично пътешествие?

— Няма нужда да продължаваме с тази тема, Ноел, не мислиш ли? И без това нищо смислено няма да излезе от подобен разговор.

— Нека просто сложим точка с този последен въпрос. Кажи ми какво мислиш. Как ни възприемат те?

— На този етап, подозирам, че ни смятат за свръхчовеци, поели на епично пътешествие.

— Да. А по-нататък, според теб, ще започнат да ни възприемат като по-обикновени — хора като самите тях?

Той отправя поглед навътре, към най-съкровените си убеждения. Откритото го изненадва, но въпреки това го споделя с нея, макар то по-скоро да подкрепя мрачните, неочаквано груби думи, които неволно е изрекъл по-рано.

— По-нататък — казва той — ние ще спрем да значим каквото и да било за тях. Ще ни забравят. За тях е важно общочовешкото усилие да се организира тази експедиция. Сега, когато тя е факт, всичко, което следва оттук нататък, за тях е низходящото движение след кулминацията. Ние ще продължим да си живеем живота, каквото и да ни поднесе той, а те ще продължат да си живеят техния — приятен, плитък и безвкусен както винаги — и ще пътуваме по различни и все по-раздалечаващи се пътища до края на времето.

— Наистина ли вярваш в това?

— Да. Боя се, че точно в това вярвам.

— Колко тъжно. Какъв невзрачен финал предвиждаш за великото ни приключение. — Нотка на ирония се промъква в тона й. Станала е много спокойна, сигурно му се присмива наум. Но поне вече няма опасност отново да я разстрои. Възвърнала е самообладанието си. — Само още един въпрос. Самият ти, капитане? Как се възприемаш — като обикновен човек или като супергерой?