Робърт Силвърбърг: Първата вълна

Капитанът разгъва текста, който е приготвил, докладът, който трябва да бъде изпратен днес на Земята.

— Не че имаме да им съобщим нещо ново — казвай той, — но въпреки това следва да пратим всекидневното комюнике, предполагам.

— Обратното би било жестоко. Ние сме толкова важни за тях.

Още с първата й дума цялото грижливо отработено спокойствие на капитана се изпарява без следа и той усеща някаква раздразнителност у себе си, дори войнственост и загуба на душевно равновесие. Това го смущава. Изглежда нещо в мекотата и уязвимостта на сладкия й нежен глас незнайно защо го е подразнило. Завладява го някакво стаено напрежение. Дори гняв. Враждебност. Няма представа защо. Неспособен е да обясни тази своя реакция.

— За това не съм много сигурен — подхвърля с грубост, която го изненадва. — Не мисля, че въобще сме важни.

Това е глупаво и той го знае. Думите му са в противоречие със собствените му убеждения.

Ноел също изглежда учудена.

— О, напротив, важни сме, много сме важни за тях. Ивон казва, че с нетърпение чакат съобщенията ни и веднага ги излъчват по всички канали, по целия свят и до Луната също. Новините от нас са ужасно важни за тях.

По тази точка той не може да се съгласи.

— Като куриоз, нищо повече. Един вид последна мода. Безстрашни изследователи, впуснали се сред незнайната пустош на междузвездното извънпространство. Всяко чудо за три дни. — Собственият му глас прозвучава чуждо и дрезгаво в ушите му, речта му е накъсана, с необичаен ритъм, думите идват на изблици. Колкото до самите думи, така груби и саркастични, те също го удивляват. Никога не е говорил по този начин за Земята и нейното отношение към космическия кораб. Подобни мисли дори не са му хрумвали преди. И въпреки това и сякаш напук на себе си той продължава безразсъдно в същата странна посока. — Това и само това сме ние за тях, не мислиш ли? Просто една новост, зрелищно приключение, развлечение за убиване на времето?

— Сериозно ли говориш? Звучи толкова цинично.

Той свива рамене. Незнайно как тази грозна идея му е влязла под кожата, колкото и противоречиви да са аргументите му дори в собствените му уши. Вижда какъв ефект имат думите му върху нея — озадачеността се превръща в недоумение, — но усеща, че вече е стигнал твърде далеч, за да се върне назад.

— След шест месеца вече ще им е писнало до смърт и от нас, и от комюникетата ни. А може и по-скоро. Ще престанат да ни обръщат внимание. След година ще са ни забравили.

Тя изглежда сащисана. Ноздрите й потрепват разтревожено. Обикновено лицето й е маска на спокойствието. Сега не е.

— В много особено настроение си днес, капитане!

— Така ли? Е, може и да си права.

— Не мисля, че си циник по природа. Няма нищо цинично в теб, точно обратното. А ето че днес… говориш такива… такива… — Поколебава се и млъква.

— Такива неприемливи неща?

— Да.

— Може пък просто да съм реалист. Опитвам се да бъда такъв. Реалист, точно така. Реалист същото ли е като циник?

— Защо смяташ, че трябва да си слагаш някакъв етикет?

— Това е важна част от реализма.

— Ти не знаеш какво е реализъм. Ти не знаеш какъв си, капитане.

Нейната контраатака, ако е такава, го удивлява не по-малко от собственото му избухване. Това е една нова Ноел — развълнувана, настървена. Само за секунди разговорът излиза от контрол — твърде зареден с емоции, твърде личен. Тя никога не му е говорила така преди. Същото важи и за него. Той казва неща, в които не вярва; тя изрича неща, които далеч прехвърлят границите на обичайната й кротка резервираност. Сякаш въздухът е наситен с някакво зловредно електричество, статично поле, което влияе на нормалното им поведение, като прави и двамата необичайно напрегнати и агресивни.

Капитанът усеща наченки на паника. Ако наруши деликатния баланс на съзнанието й, дали това няма да попречи на връзката с далечната Ивон?

И въпреки това желанието да кръстосат още веднъж саби надделява.

— А ти знаеш ли какъв съм?

— Ти си човек, който търси себе си. Точно затова си пожелал да тръгнеш на това далечно пътуване.

Той клати отривисто глава, макар да съзнава колко безсмислен е подобен невербален език със събеседник като Ноел.

— О, не, не, не. Твърде елементарно, Ноел. Твърде лесно.

— Казват, че някога си бил известен актьор. Не е ли така? А след това си се занимавал с биология и си направил голямо откритие на една от луните на Юпитер. Или беше на Сатурн? После си станал монах на някакъв пустинен остров. А сега си капитан на първия космически кораб. Аз поне не откривам никаква последователност в заниманията ти. Кой си ти, капитане? Знаеш ли?