Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Той я наблюдава мълчаливо.

— Добро утро, капитане — поздравява тя, когато стига до него.

Ноел никога не бърка в разпознаването. Твърди, че може да разпознае всички членове на експедицията по дребните характерни звуци, които издават — начина им на дишане, тембъра на кашлянето, шумоленето на дрехите им. Сред спътниците й съществува известен скептицизъм по този въпрос. Мнозина вярват, че Ноел просто чете мислите им; тя обаче настоятелно твърди, че има достъп единствено до мислите на сестра си Ивон, нейната еднояйчна близначка, останала на далечната Земя.

Капитанът се обръща към нея. Погледът му среща нейния — автоматично действие, навик. Нейните очи, тъмни, ясни и почти винаги отворени, се взират смущаващо през него. Съвсем като очите на всеки сляп човек, но нейните изглеждат някак странно пронизващи. Капитанът казва:

— След два часа ще съм подготвил доклад, който да предадеш.

— Готова съм, когато ти потрябвам. — Ноел се усмихва леко. Заслушва се за миг, завъртяла леко глава наляво, в тракането на камъчетата по дъските. — Три игри ли вървят? — пита тя. Гласът й е тих, но мелодичен и ясен, напълно отчетлив, така че всяка сричка се чува добре.

— Да.

Какъв изключителен слух трябва да има, щом само по звука от поставянето на камъчетата може да определи броя на дъските, върху които се играе.

— Странно е, че играта още не е започнала да им омръзва.

— Го лесно се превръща в мания — казва капитанът.

— Сигурно. Колко е хубаво да можеш да се отдадеш така всецяло на една игра.

— Не знам. Игрите на го пилеят огромно количество ценно време.

— Време? — Ноел се засмива. Сребристият звук е като водопад от миниатюрни камбанки. — Какво друго да правиш с времето, освен да го пилееш? — Замълчава, после пита: — Играта трудна ли е?

— Правилата са доста елементарни всъщност. Прилагането им обаче е нещо друго. Според мен е по-сложна и по-елегантна игра от шаха.

Стъкленият й, празен поглед се плъзва по лицето му и внезапно очите им се срещат. Как го прави това?

— Мислиш ли, че ще е нужно много време да се науча да я играя? — пита тя.

— Ти?

— Защо не? Аз също се нуждая от развлечения, капитане.

— Дъската е разграфена на стотици квадратчета. Камъчетата могат да се поставят навсякъде. Фигурите, които се получават, когато играчите местят камъчетата си, са сложни и непрекъснато се променят. Човек, който не… може… да… вижда…

— Паметта е ми е много силна — прекъсва го Ноел. — Мога да си представя дъската и да нанасям мислено необходимите корекции в процеса на играта. Трябва само да ми казваш къде поставяш камъчетата си. И да водиш ръката ми, предполагам, когато правя ходовете си.

— Не вярвам да се получи, Ноел.

— Ще ме научиш ли все пак?

Все още се чудя на факта, че сме тук, на борда на този кораб, че поехме на това пътешествие, че привеждаме в действие съдбата, която вселената ни е избрала. Колко ли пъти започвам по този начин записките си в дневника, всъщност? Пет? Десет? Все се връщам към този деликатен въпрос, разчепквам го, разнищвам го и се удивлявам, че това се случва и че се случва на нас. Не специално на мен — каква полза би имало от цялата ми подготовка на острова, ако все още се смятам за център на собствения си свят, като някакво дете, — а на нас, това по-голямо цяло, тази група от отделни, различни и специално подбрани хора, които са се сбрали по своя воля, дори с радост, за да поемат на това интересно приключение.

Колко странно е всичко това, и до днес! Да пътуваш през безкрайна нощ към незнайна цел, към някакъв девствен свят, който чака да го намерим. Човешката история не познава друго такова нещо. Но сега явно е подходящият момент да се случи. Наша съдба е, на нас петдесетимата, че сме се родили, когато трябва, че живеем точно в този миг от времето, в настоящата епоха, когато стана възможно да се пътува сред звездите, и ето ни тук, поели на това пътешествие, търсим една нова Земя за човечеството. Някой трябваше да се заеме с тази задача и ние направихме крачка пред строя, за да бъдем избрани — Леон и Пако, и Хю, и Силвия, и Ноел, и аз, и всички други на борда на този кораб.

В умовете на всички онези милиарди хора, които са живели на Земята преди нашето време и които са поглеждали напред към нас, мечтаейки си каква ли ще е нашата епоха, ние сме изглеждали богоподобните бляскави жители на едно почти невъобразимо бъдеще, чийто живот е низ от чудеса. За нас няма невъзможни неща, или поне те така са си представяли. Но за онези, които още не са родени и не ще бъдат родени още векове, ние сме нищожни, пълзящи в калта примитиви, почти неразличими от косматите ни предци. Че сме постигнали и толкова, предвид жалките ни ограничения, за тях е очарователна и объркваща загадка.