Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Лица се обръщат към него. Искат да чуят нещо повече. Капитанът посяга надълбоко към знанието на предците и подема:

— Ще дойде време, когато слънцето ще почернее. Не ще излъчва светлина, нито топлина, а зимата ще дойде три пъти подред без лято помежду. Това е фимбулзимата, великата зима, която предвещава края на света. Навсякъде в мрака се водят войни, брат убива брата от алчност, баща ляга с дъщеря си, сестра с брат си, светът се превръща в бардак.

Елизабет кима. Тя също знае тези древни скандинавски легенди. Измърморва под нос, като се поклаща ритмично напред и назад:

— „Ера на брадва, ера на меч, щитове ще се ломят. Ера на вятър, ера на вълк, натам върви светът.“

— Да — продължава капитанът и потръпва, в плен на могъщите древни образи. — Огромен вълк ще погълне слънцето, а друг — луната. Звездите ще изчезнат от небето. Дърветата ще бъдат изтръгнати от корен, планините ще се сринат и всички връзки и окови ще бъдат разкъсани и отхвърлени. Морето ще излезе от бреговете си, а змията на Мидгард 3 3 Обитаемата от човека част на света според скандинавските Еди. Земята е обкръжена от океан, в който плува змията на Мидгард Йормунганд. Защитник на Мидгард от змията е бог Тор. — Б.Ред. ще се събуди, ще изпълзи на земята и ще опръска всичкия въздух и всичката вода с отровата си, а вълкът Фенрир ще се освободи и ще тръгне към нас със зейнала паст, долната му челюст ще захапе Земята, а горната — небето. Страх цари навсякъде. Защото това е денят, когато боговете ще срещнат ориста си.

Млъква, разигравайки наум последната титанична битка — Тор убива змията Йормунганд, но сам умира от отровата й, вълкът изяжда Один, но синът му Видар разкъсва гърлото на звяра, а великанът Сурт излиза от Муспелхайм и засипва земята с огън, който изгаря целия свят. Но тези неща капитанът не ги казва на глас. Усеща, че достатъчно дълго е стоял в светлината на прожекторите. И някакъв арктически мрак е започнал да сковава духа му. Ледът, тъмнината, гладните вълци, издигащи се над обхванатия от пламъци свят. А земята на неговите предци, викингите, е толкова далеч, носи се сред празнотата на нощта, върти се безкрай около оста си някъде далеч зад него — точица, песъчинка. Нищо. Всичко.

След миг Елизабет подхваща легендата:

— „Воня на дим се носи и бушува червенеещ пламък. Огънят облизва самото небе.“ — Умът й е като претъпкан склад за поезия. Но дори и тя не успява да си спомни следващия стих.

— И после? — пита Пако; Разперва ръце навън и нагоре, с вдигнати длани. Пако е дребен, стегнат мъж с изключителна физическа сила и лично излъчване и всеки негов жест винаги е по-изразителен от необходимото, просто защото раменете му изглеждат два пъти по-широки, отколкото е нормално за човек с неговия ръст. — Това ли е? Краят? Всички са мъртви и повече няма нищо? Завесата се спуска, друго действие не се предвижда, оглеждаме се и виждаме, че театърът е празен?

— После идва изкуплението — отнесено казва капитанът. — Прераждането. Новият свят се въздига от пепелищата на стария.

Не е сигурен. Някои подробности от историите на баба му са избледнели след всичките тези години. Но така трябва да е — прераждане. Така е във всички митове, без значение от кои земи идват — светът бива унищожен, така че да се появи наново, чист и необременен. Иначе в историите не би имало смисъл. Какъв би бил смисълът, ако след Гибелта на боговете има само безкрайна празна нощ? По този начин целият живот би бил сведен до жизнения опит на всеки смъртен — всеки един от нас се ражда в плът и живее, добре или зле според случая, а после умира, сбогом и толкоз, всичко свършва. Но това е така само в индивидуалните случаи. Нов живот се ражда дори в мига, когато ние се разделяме с нашия — вечен цикъл на прераждане и завръщане. Ние стигаме до края си, да, но светът на смъртните продължава да живее и смъртта винаги е последвана от още живот. Това би трябвало да важи и за планетите. Рано или късно те може и да умрат, но от мъртвата коруба на стария свят се раждат нови светове и така всичко продължава, свят без край, винаги идва нова зора след мрака, в който е угаснал вчерашният ден. Никога не трябва да има абсолютен и финален край, никога. Никога.

— Между другото — бодро се намесва Хайнц, а Хайнц винаги е бодър, — за нас светът вече е свършил. Защото никога няма да го видим отново. За нас той вече се превръща в мит. А и без това умираше, още преди да го напуснем, нали така? И сега, по отношение на нас, той е мъртъв и ние сме неговото прераждане. Ние, както и всичките яйцеклетки и сперматозоиди във фризерите долу.