Робърт Силвърбърг - Първата вълна

— А целта на играта каква е? — пита тя.

— Да контролираш колкото се може по-голяма част от игралното поле с колкото се може по-малко камъчета. Строиш стени. Опитваш се да обградиш камъчетата на противника, докато той се опитва да огради твоите. Точките се смятат според броя незаети пресечки вътре в стените ти, плюс броя на пленниците, които си взел.

Тя се взира с нетрепващ поглед в негова посока, демонстрирайки напрегнато и дори прекалено внимание, което е още по-трогателно заради своята безполезност. Капитанът методично й обяснява игралната техника — поставянето на камъчетата, завземането на територия, пленяването на противниковите пулове. Илюстрира казаното, като разиграва различни ситуации на дъската, изричайки на глас местоположението на всяко камъче, което поставя.

— Черните държат P12, Q12, R12, S12, T12, запомни ли? — Кимване. — А също и P11, P10, P9, Q8, R8, S8, T8. Ясно? — Още едно кимване. — Белите държат…

По някакъв начин тя успява да визуализира позициите, повтаря ги след него и задава въпроси, които показват, че вижда ясно дъската в мислите си.

Капитанът се чуди защо ли е толкова изненадан. Чувал е за слепи шахматисти, при това добри — те явно са способни да запомнят позициите на фигурите върху дъската и да актуализират вътрешната си представа при всеки следващ ход. Ноел сигурно има същата хипертрофирала памет. Но играта на го не е като играта на шах. В началото на всяка шахматна партия играчът, който я открива, има по-малко от две дузини възможни ходове. При го съществуват триста шестдесет и един възможни хода за първото поставено камъче. Една игра на го може да се развие по повече начини, отколкото атоми има във вселената. Шахматната дъска има само шестдесет и четири квадратчета, върху които се придвижват намаляващ брой фигури, като броят на вариантите за всеки играч намалява с времето, докато от първоначалните трийсет и две фигури останат само няколко. Броят на камъчетата при го също намалява с напредъка на играта, но тяхната липса усложнява позиционната надпревара за територия върху дъската, вместо да я опростява.

Дори и така, Ноел изглежда схваща основното. След двайсетина минути вече е разбрала основните стратегии. И няма съмнение, че е способна да следи безпогрешно движението върху дъската. Докато й обяснява различни маневри, капитанът на няколко пъти й дава грешни координати — първия път случайно, защото цифрите и буквите всъщност не са отпечатани върху дъската, а и той отдавна не е играл, така че се случва да допуска грешки — а после още на два пъти нарочно, за да я изпита. Всеки път тя го поправя, като казва тихичко:

— №13? Не е ли на №12?

След известно време Ноел заявява:

— Мисля, че вече всичко ми е ясно. Какво ще кажеш да изиграем една игра?

По-късно същия ден в банята Пако, Хайнц и Елизабет обсъждат предполагаемия сексуален живот на капитана. Това е една от любимите им теми. В голямата си част сексът, който се прави на борда на кораба, а той никак не е малко, се демонстрира съвсем открито, в преносен, а понякога и в съвсем буквален смисъл. Тези хора са продукт на една високо цивилизована, а може би и прекалено цивилизована епоха. Има много малко табута за тях. Но капитанът, за разлика от всички останали на борда, педантично пази личния си живот далеч от очите на своите спътници.

— Той въобще не прави секс, нито иска да прави — настоява Пако. — Бил е монах преди експедицията, както знаете. Член е на онази шантава колония от медитиращи мистици близо до Северния полюс, някъде край бреговете на Скандинавия. И досега си е такъв по душа — монах. Целият е от лед, до мозъка на костите си. Личи си и по лицето му — слабо и строго, с тънки устни и малка брадичка, която непрекъснато подрязва. Но най-вече очите. Ужасни сини очи. Като синия лед на глетчер са. Те показват какъв е отвътре.

— Грешиш — възразява Елизабет. — Лед отвън, огън отвътре.

— А ти си от онези, които предпочитат огъня — поднася я Пако. — Не мисли, че не слушам, когато почнеш да ни декламираш някоя поема.

Елизабет се изчервява чак до малките си гърди и му се изплезва.

— Май си влюбена в него — казва Пако. — Признай си, Лизи.

Вместо да отговори, тя насочва подвижния душ към него и го облива с пенлива струя гореща вода. Пако, повече развеселен, отколкото раздразнен, пръхти и надава рев като ядосан морж, после се оттласква нагоре с мощен плясък на лактите, хвърля се към нея, хваща я през кръста, дръпва я надолу в басейна и потапя главата й под водата. Елизабет се мята в хватката му, размахва тънките си ръце, после започва да рита трескаво с дългите си стройни крака във въздуха, когато Пако я обръща със смях надолу с главата. Хайнц, който е висок и слаб, с вечно усмихнато, закачливо лице и хлъзгаво, на практика неокосмено тяло, се плъзва напред и с едно движение потапя Пако под водата заедно с Елизабет, и за няколко мига и тримата пляскат хаотично в объркана плетеница от размахани крайници — бледата, тънка севернячка Елизабет, набития, мургав латиноамериканец Пако и блестящия, красив тевтонец Хайнц. После изскачат едновременно на повърхността, като едва си поемат дъх от смях.