Робърт Силвърбърг - Първата вълна

— Получих отговор от Ивон — съобщава му тя. В гласа й има някаква плаха, предпазлива нотка, нетипична за нея. Капитанът се пита дали нещо ужасно не се е случило на Земята. Но какво ли пък би могло да се обърка в онзи летаргичен, спокоен свят?

Тя му подава малкия прозрачен информационен куб, върху който е архивирала последния си разговор със Земята. Докато Ивон й говори телепатично, Ноел повтаря на глас съобщението в един сензорен апарат и кубът запечатва информацията.

Капитанът поема куба в ръка и пита загрижено:

— Добре ли си, Ноел? Изглеждаш изтощена.

Тя свива едва забележимо рамене.

— Имаше малък проблем.

Той чака. Ноел изглежда среща известни затруднения да облече в думи мислите си.

— Какъв проблем, Ноел? — нарушава мълчанието капитанът.

— С връзката. Имах известни затруднения в приемането. Или по-скоро… имам предвид, че беше малко неясно. Беше… мъгляво.

— Мъгляво — повтаря капитанът. Гласът му е равен.

— Изкривено. Не много, но все пак… Нещо като статично електричество, което се наслагва върху сигнала.

— Статично електричество — казва той все така безучастно, печелейки време, опитвайки се да разбере, макар да не вижда как глупавото повтаряне на думите й би могло да му помогне. Но пък какво друго да направи? — Телепатично статично електричество — произнася, вперил поглед право в слепите й очи.

— Не се сещам за по-подходяща дума.

Телепатичният тон на Ивон, обяснява Ноел, винаги е чист, кристален, без никакво изкривяване. Никога преди не се е случвало такова нещо. Явно е притеснена. Уплашена, може би.

— Може да си уморена — нежно казва той. — Или пък тя.

Ноел се усмихва. Капитанът вече е свикнал с тази нейна усмивка — единственото й предназначение е да отблъсква неприятните неща. Но обикновено е отражение на вътрешна тревожност.

Той пъха кубчето в плейбека и гласът на Ноел прозвучава от говорителите. Не е обичайният й глас, а онзи другият, нов и непознат, изтънял, напрегнат и притеснен. Често спира, сякаш трудно намира думите, или пък моли Ивон да повтори нещо. Съобщението от родния свят, доколкото схваща капитанът, е обичайното многословно празнодумство, няма изненади. Но тази работа със статичното електричество го тревожи. Дали това не е началото на края, чуди се той, края на единствената им комуникационна връзка със Земята, първият знак за едно постоянно и необяснимо разпадане на сигнала, което неминуемо ще доведе до пълна изолация на кораба в мехур от мълчание?

И какво, ако е така? Какво, ако телепатичната връзка се разпадне, ако изгубят напълно контакта си със Земята? Комуникацията между Ивон и Ноел е нерелативистична; съобщенията им се предават моментално във вселена, където скоростта на светлината е ограничена до някакви си триста хиляди километра в секунда, а дори и този нерелативистичен, по-бърз от светлината кораб пресича топологичните гънки на извънпространството с ограничена, макар и огромна скорост. Без сестрите ще трябва да разчитат на радиотрансмисии, за да се свързват със Земята — при сегашното разстояние Земята би получила съобщението им след две десетилетия.

Капитанът се пита защо тази перспектива трябва да го тревожи толкова много. Корабът е самостоятелна единица. Не му трябват насоки от Земята, за да функционира нормално, нито пък пътниците имат някаква реална полза от всекидневната доза информация за събитията на родната планета, свят, който в края на краищата сами бяха избрали да напуснат. Така че защо да му пука, ако ги обгърне тишина? Защо това да има значение? Защо в такъв случай да не приеме факта, че вече не са по никакъв начин свързани със Земята, че са на път да се превърнат в различен вид, който се гмурка, по-бързо от светлината, към един нов живот сред звездите? Той не е сантиментален човек. На този кораб има много малко сантиментални хора. За него и за тях Земята е само вехт багаж — товар прашасала история, избледняващ спомен за древни крале и империи, отмрели религии, старомодни философии. Земята е миналото; Земята е просто археология; Земята на практика не съществува за тях. Ако връзката се прекъсне, защо да им пука?

Но на него все пак му пука. Връзката е важна.

Решава, че е така заради символичната роля, която това пътуване има за хората на Земята — защото пътешествениците са фокус на толкова много надежди и очаквания. Ако връзката се изгуби, евентуалният им успех в създаването на нова Земя около някоя далечна звезда ще бъде без значение за хората от родния свят.