Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Купоните не бяха по вкуса на капитана. Сдържан и склонен към усамотение по природа, повлиян и от студените години в Лофотенския манастир, той преминаваше през тези социални мероприятия по същия начин, по който се бе справил и със забележителната си и странна кариера на актьор — превъплъщаваше се за необходимото време в ролята на съвсем различен човек. Не беше проблем да демонстрира подходящата доза приповдигнато настроение. Така беше пил с другите на купона по случай отлитането. Така щеше да пие и тази вечер.

Купонът по случай отлитането, да. Наложило се бе да впрегне целия си актьорски талант тогава. Новоизбраният капитан за първата година, който обикаля из залата, потупва хората по гърбовете, шегува се. И чака вечерта да свърши.

А после денят на излитането. И тогава времето се точеше бавно. Голямото театрално събитие на века, режисирано с цел максимален психологически ефект върху онези, които оставаха. Целият свят наблюдава как петдесетимата избрани, нагиздени за събитието в искрящи, абсурдно великолепни церемониални роби, излизат от общежитията и тържествено тръгват към совалката като процесия от Омирови герои, качващи се на кораба, който ще ги отведе в Троя.

Колко омразна му беше онази помпозност, цялата организирана претенциозност! Но, разбира се, стартът на първата междузвездна експедиция в историята на човечеството не беше дребно събитие. Подходящата режисура беше задължителна. И ето ги тях, крачат гордо към гостоприемно отворения шлюз, капитанът начело, Ноел върви спокойно до него, а после Хю, Хайнц, Джована, Джулия, Зиглинде, Инелда, Елиът, Чанг, Рой и така нататък до Майкъл, Маркъс, Дейвид и Зена най-отзад, петдесетимата пътешественици, цялата им разнородна тайфа, ниските и високите, набитите и стройните, пратениците на хората от Земята в необятната вселена.

На борда на совалката. Оттам във „Вотан“, който ги чака на строителния док в ниска орбита. Поредният купон. Всякакви знаменитости, правителствени служители и други изтъкнати люде, дошли да се сбогуват. После промяна в настроението, тържественост — знаменитостите си тръгват. Петдесетимата са сами със своя кораб. Всеки в своята каюта за миг на… какво… молитва, медитация, размисъл върху неправдоподобието на всичко това… преди да започне обратното броене.

А после всички се събират в салона. Капитанът трябва да направи първото си официално обръщение:

— Благодаря на всички ви за съмнителната чест, която ми оказахте. Надявам се да не ви дам основания да съжалявате за избора си. Но ако това стане, не забравяйте, че една година трае само дванайсет месеца.

Слаб смях долита откъм сбралите се пътешественици. Хуморът никога не е бил сред силните му страни.

Още няколко думи, после пак дойде време да се приберат в каютите си. Заизнизваха се по двама и по трима, поспираха при илюминатора в големия коридор да погледнат за последно Земята — синя, огромна и пулсираща от живот в центъра на екрана. Встрани се виждаха Луната и Слънцето. Всичко, което хората, без да се замислят, приемат за вездесъщо и неизменно.

После внезапното откровение, че сега „Вотан“ е техният свят, че ги чака цяла вечност в собствената им компания.

Музика долита от корабната уредба. Бетовен, като че ли? Нещо титанично във всеки случай. Нещо избрано заради величественото си философско внушение. Което значи Бетовен.

— Готови за излитане — обявява капитанът на фона на музиката. — След десет секунди. Девет. Осем. — Познатата стара шарлатания, древното театралничене, вълнуващата драма на излитането. Целият свят ги гледаше, да. Спокойните, щастливи хора на Земята изпращаха последните си приключенци, величествен подвиг наистина, който да ги отърве от петдесет енергични и мислещи мъже и жени с надеждата, че те ще успеят някак да съживят жизнеността и духа на човешкия вид на някой храбър, нов и достатъчно отдалечен свят. — Шест. Пет. Четири.

Обратното броене е безсмислено, разбира се. Подготовката за излитането се извършва от скрити механизми в друга част на кораба. Но той знае каква роля се очаква да изиграе.

— Старт — изрича накрая.

Може и да е имало драматизъм в гласа му, но не и в действителното събитие. Никакво особено усещане не придружаваше пуска на звездната тяга, никакъв тласък или разтърсване, нищо, което да може да се почувства. Но Земята и Слънцето изчезнаха от екрана, заменени от зловеща, перлена празнота, когато „Вотан“ се гмурна шеметно в тунела, където материя не съществува, и пое на дългото си пътуване към незнайна цел.