Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Ивон ще е тук и след старта, повтаряше си тя. Няма причина връзката да се прекъсне, нали?

Нямаше основания да предполага обратното. Но нямаше и такива, които да гарантират, че ще издържи. Двете с Ивон бяха нещо ново под слънцето. Не съществуваше експериментална разработка, изучаваща случая на телепатично свързани близначки, делени от десетки светлинни години разстояние. Ноел можеше да се уповава единствено на вярата си, че силата, която свързваше умовете им, не се влияе от разстоянието, и вярата й беше твърда до този миг на внезапна паника. Двете с Ивон често бяха разговаряли от срещуположните страни на планетата без никакво затруднение, нали така?

Да. Да. Но дали ще е толкова просто, когато ги дели половин галактика?

Изтичаха последните часове преди излитането. Корабът беше пълен с хора, не всичките членове на екипажа. Ноел усещаше присъствието им навсякъде около себе си — мъже, много мъже, плътни гласове, особената острота на потта им. По-малко жени. Шумоленето на различни видове дрехи, тънки рокли, колосани ризи, дрънкане на бижута. Всички са напрегнати — помирисва го, усеща го като някаква наситеност във въздуха. Чува го в едва доловимото колебание на гласовете им.

Е, какво чудно има в напрежението им? Ще натиснат няколко бутона, които ще приведат в действие неразбираеми сили и космическият кораб ще изчезне заедно с всички на борда в нищото.

Проведени са пробни пътувания, разбира се. Проектът е вече на близо сто години. Най-напред автоматични извънпространствени кораби без хора на борда, осъществили кратки пътувания в непознатото и успешно пращали обратно радиосъобщения, получени след задължителния за радиотрансмисиите интервал. А после две пилотирани мисии в междузвездното пространство, малки кораби с невъобразимо смели доброволци на борда — „Колумб“ и „Ултима Туле“, имена от древността, придобили нов блясък. „Колумб“ беше пропътувал единадесет светлинни месеца, „Ултима Туле“ — четиринадесет. И двата се бяха върнали невредими. Второто пътуване се беше провело преди седем години. Членовете на „Ултима Туле“ бяха разговаряли с тях, опитвайки се да им обяснят какво е да пътуваш в извънпространството. Никой не беше разбрал за какво иде реч, най-малко от всички Ноел.

Сега „Вотан“ — още една доза древна митология, кораб, кръстен на някакъв опърпан, нецивилизован, несломим и упорит бог от северните гори — беше готов да потегли. А аз готова ли съм, питаше се Ноел. Готова ли съм?

Последни речи. Бомбастично празнословие. Барабани и тромпети. После висшите правителствени чиновници си тръгват след края на официалното изпращане. Капитанът за първата година — избрали са го вчера, мрачен скандинавец с прекрасен музикален глас — им казва да се приготвят за старта, с което явно има предвид да си кажат каквито там молитви са си предвидили или поне да направят, каквото смятат за необходимо, за да успокоят мислите си и да се настроят за неумолимия преход от един живот към друг.

„Ивон? Чуваш ли ме?“

„Чувам те, разбира се.“

„Всеки момент ще потеглим.“

„Знам. Знам.“

Нямаше усещане за ускорение. А и защо да има? Това не беше като да пътуваш със совалка от Земята до Луната или до някой от сателитните светове. Корабът нямаше друг конвенционален двигател освен сравнително простия спирачен механизъм, който щяха да използват, когато стигнеха местоназначението си. Нямаше тласък, нито някакъв друг от стандартните методи за ускорение. Да, някакъв задвижващ механизъм се беше включил във вътрешностите на кораба, някакви сили се бяха задействали, някакво движение беше налице. Но не нютоново и още по-малко айнщайново. Движението беше от пространството към извънпространството, където относителността просто не беше фактор. Маса, инерция, ускорение, скорост — тук те просто не играеха. В един миг бяха висели насред космоса само на няколко хиляди километра от лицето на Земята, а в следващия вече се носеха, тихо като комета, през тунел в една нагъната алтернативна вселена, която съществуваше в съседство, като надпис със симпатично мастило между редовете на познатата вселена от звезди и планети, от маса, сили, гравитация и инерция, от фотони, електрони, неутрони и кварки, от земя, въздух, огън и вода. Уловени бяха в някакво невъобразимо течение, запратени с невъобразима скорост през една празна чернота, хиляди пъти по-черна от мрака, в който тя беше живяла от раждането си.

Беше се случило, да. В това Ноел не се съмняваше. Имало бе един миг, когато сякаш се бе изправила на ръба на бездънна пропаст. А после вече знаеше, че се намират в извънпространството. Нещо се беше случило; нещо се беше променило. Но то беше неизмеримо и като цяло не се поддаваше на дефиниции. Сили, които тя не можеше да проумее, задвижени от тайнствени енергии, които протичаха из космоса от край до край, внезапно бяха поели кораба в свои ръце, захвърляйки го гладко и бързо от познатата вселена, вселената на пространството, времето и материята, в това друго място. Знаеше, че се е случило. Но нямаше представа откъде знае, че знае.