Робърт Силвърбърг - Първата вълна

„Ивон? Чуваш ли ме сега, Ивон?“

Отговорът последва веднага, без миг забавяне. Не й даде време дори да се уплаши. Ивон беше там, утехата също.

„Чувам те, да.“

Сигналът беше чист, ясен и силен. И си остана такъв, ден след ден.

През първите напрегнати часове на пътуването Ноел и Ивон рядко прекъсваха контакта си за повече от няколко мига и в качеството на връзката не настъпиха никакви промени с отдалечаването на кораба от Земята. Все едно бяха в съседни стаи. И си остана така след прекосяването на орбиталното разстояние до Луната, след първия милион километра, след преодоляването на орбиталното разстояние на Марс — чуваха се все така ясно и силно, ясно и силно. Сестрите бяха преминали успешно първото изпитание — качеството на сигнала очевидно не беше количествена функция на разстоянието.

Но — така им го бяха обяснили — в този момент корабът все още пътуваше с подсветлинна скорост. Необходимо беше време, дори в извънпространството, за да се набере пълната скорост. Процесът на извънпространствено ускорение — качествено различно, концептуално различно от всичко, което хората свързваха с ускорението в нормалното пространство, но все пак ускорение по същността си — беше постепенен процес. Щяха да достигнат скоростта на светлината чак след няколко дни.

Скоростта на светлината! Голямата бариера! Ноел беше чувала толкова много за нея — граничната скорост, линията между познатото и непознатото. Какво щеше да стане с връзката помежду им, когато „Вотан“ премине от другата страна? Ноел нямаше реална представа. Вече се намираше в пространство, различно от онова, в което се намираше Ивон, а все още усещаше ясно присъствието й — това определено изглеждаше добър знак. Но когато корабът преминеше в непознатия свят, където дори фотоните нямаха достъп? Тогава какво, тогава какво? Никой не беше обсъждал тези неща с нея. Тя не ги разбираше. Но специалистите винаги казваха, че пътуването със скорост, по-голяма от тази на светлината, представлява парадокс, мистерия, тайна. Беше нещо като табу. Беше незаконно.

Ужасното напрежение я обхвана отново. Още едно изпитание — последното, надяваше се тя — наближаваше. Никога не беше изпитвала такъв страх. Навлезеха ли в свръхсветлинната вселена, можеше да се окаже невъзможно за ума й да премине назад през бариерата и да открие този на Ивон. Кой би могъл да знае? Досега не беше пътувала по-бързо от светлината. Отново се замисли за възможността да съществува без Ивон. През целия си живот не се беше чувствала самотна и за миг. Но сега… сега…

И отново страховете й се оказаха неоснователни. По някое време през деня „Вотан“ достигна зловещата бариера и я премина без никакви сътресения, без дори някой да си направи труда да го съобщи. В края на краищата бяха напуснали пространството на Айнщайн още при старта, така че защо да отчитат нарушенията на правилата за движение в друга вселена, когато бяха тук и спокойно пътуваха през извънпространството?

Някой й бе казал по-късно същия ден, че вече се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината.

Вътрешното й усещане за присъствието на Ивон не се беше променило и за миг.

„Преминали сме — съобщи тя на сестра си. — Вече сме тук, каквото и да е то.“

И бързо както винаги дойде говорът на Ивон — бодри поздравления от стария континуум. Ясно и силно, ясно и силно. Не се появиха смущения и през следващите седмици. Сигналът си остана ясен и силен, ясен и силен. Докато не се появи статичният шум.

Хеспър е в стихията си. Капитанът е свикал общо събрание на екипажа и Хеспър ще им изнася лекция за най-новите си открития и заключения. Капитанът е решил да направи своя ход. Ще обяви, че Хеспър е открил свят, който изглежда подходящ за заселване — всъщност няколко свята, — и че незабавно ще нанесат корекции в курса си към най-обещаващия от тях с намерението да извършат проучвателно кацане.

Колкото и да е голям „Вотан“, а той наистина е много голям, дори за космически кораб, на борда му няма достатъчно голямо помещение, което да побере всичките петдесет души едновременно. Общото събрание се провежда в големия централен коридор на най-горното ниво, пред салона за игри. Някои клечат, други са се облегнали на стените, трети се подпират на дръжките по вратите.

Хеспър стои пред тях, скръстил ръце, мята им двайсет и четири каратови усмивки, екстра качество, и подхваща:

— Галактиката е пълна със светове. Това не е тайна. Ние обаче поради някои ограничения във формата сме изправени пред проблема да открием свят с подходящата маса, подходящото орбитално разстояние от съответното слънце, подходящ атмосферен състав, подходящ…