Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Някой стои до него сега, тук, на празненството по случай шест месеца от началото на полета. Елизабет. Слага чаша с вино в ръката му.

— Последното вино, капитане. Не го пропускай. — Тя явно се е възползвала от своя дял, че и отгоре. — „Пий! Че не знаеш ти отде дошъл си, нито пък защо. Пий! Че не знаеш ти защо отиваш, нито пък къде.“ — Пак цитира нещо, сеща се той. Умът й е склад за стара поезия.

— Това от Шекспир ли е? — пита той.

— От Омар Хаям, „Рубаят“ — пояснява тя. — Познато ли ти е? „Ела и чашата си напълни, и в огъня на пролетта зимното си покаяние хвърли.“ — Съвсем се е замаяла. Отърква се в него, залитайки леко, тъкмо когато той вдига чаша към устните си, но капитанът не губи равновесие и не разлива нито капчица. — „Птицата на времето — виква тя, — има кратко време да лети — и виж! Разперила е тя криле.“

Елизабет залита и едва не се просва на пода. Капитанът бързо я подхваща за лакътя, издърпва я нагоре и изчаква да си възвърне равновесието. Тя притиска жадно тънкото си тяло към него; шепне някакви неща в ухото му, които нямат нищо общо с поезията, а са откровени цинизми, още по-стряскащи и даже смешни от устата на тази лишена от сексапил жена, която винаги му е приличала на книжен плъх. Трудно му е да разбере завалените й думи на силния фонов шум, но е съвсем ясно, че го кани в каютата си.

— Ела — подканва я, докато тя се извива пиянски около него, опитвайки се да го приклещи за целувка. Хваща я здраво, побутва я напред и си пробива път през стаята към Хайнц, който е зает да пресипва нечие забравено питие в собствената си чаша с пълната концентрация на алхимик, на път да превърне оловото в злато. — Мисля, че е попрекалила с виното — казва му капитанът и внимателно му прехвърля Елизабет.

Точно зад него е Ноел, мълчалива, сама, остров от ведрина сред хаоса. Капитанът се чуди дали в момента не разказва на сестра си за празненството.

Колкото и да е странно, тя изглежда знае, че някой идва към нея. Обръща се с лице към него.

— Как си? — пита я той. — Всичко наред ли е?

— Чудесно. Чудесно. Прекрасно тържество, нали, капитане?

— Страхотно — съгласява се той. Оглежда я безсрамно. Тя явно е преодоляла вчерашната си умора и пак е красива. Но красотата й, решава капитанът, е като красотата на съвършена мраморна статуя в някой музей с гръцки антики. Предизвиква възхищение, но не и желание да я прегърнеш. — Не е за вярване, че шест месеца минаха толкова бързо, нали? — подхвърля, понеже иска да каже нещо, а не се сеща за друго, по-оригинално.

Ноел не отвръща, само му се усмихва по онзи свой неангажиращ начин, сякаш вече е подновила разговора си със своята далечна сестра, който той най-вероятно е прекъснал. Тя е една вечна загадка за него. Капитанът изучава още миг прекрасното й, неразгадаемо лице, после се отдалечава, без да каже нищо повече. Тя все някак ще разбере, че той вече не стои до нея.

На следващия ден пак има проблем с връзката. Когато Ноел предава сутрешния доклад, Ивон се оплаква, че сигналът стига до нея неясен и със странични шумове. Но когато съобщава това на капитана, Ноел не изглежда толкова притеснена, колкото при първия случай на некачествена връзка. Явно е решила, че шумът е някакъв локален феномен, присъщ на този специфичен сектор от извънпространството — нещо като ефекта на слънчевите петна може би, — и ще изчезне от само себе си, щом се отдалечат достатъчно от източника на смущението.

Може и да е права. Капитанът не е толкова убеден в това. Но тя вероятно разбира тези неща по-добре от него. Във всеки случай, приятно му е пак да я види спокойна и бодра.

Какъв ли кураж се е изисквал от нея, за да се присъедини към експедицията!

Понякога се опитва да се постави на нейното място. Анализирай внимателно положението си, мисли си той, като си представиш, че си Ноел. На двайсет и шест си, жена, сляпа. Не си се омъжвала, нито си имала сериозна връзка. През целия ти живот единственият истински човешки контакт е бил този с близначката ти, която, също като теб, е сляпа и неомъжена. Умът й е широко отворен за твоя. Твоят — за нея. Ти и тя сте две половинки на една душа, неясно защо вложени в отделни тела. С нея, само и единствено с нея, се чувстваш цяла. А ето, че те молят да участваш в едно пътуване към звездите без нея — пътуване, което със сигурност ще те отдели от нея завинаги, поне във физически смисъл.

Казват ти, че ако напуснеш Земята със звездния кораб, повече никога няма да видиш сестра си. Няма и гаранция, че умовете ви ще могат да се свързват и след излитането.