Робърт Силвърбърг - Първата вълна

— О, не виждам как можеш да си сигурен в това.

— Да, ама съм — отвръща Пако. — Съвсем очевидно е. Ти непрекъснато му изпращаш сигнали — всички го виждат, гледаш го като зажадняло за обич дете, — а той какво ти изпраща в отговор? Нищо. Нищо. Не искам да те обидя, Лиз. Сама знаеш, че много мъже те намират за привлекателна. Просто той не е един от тях. — Елизабет го гледа с широко отворени очи и болката е видна във втренчения й, немигащ поглед. Но Пако не спира. — Няма… — какъв беше терминът — няма химия между теб и твоя капитан. Или пък той дяволски добре умее да прикрива чувствата си, но ако толкова го бива в превъплъщенията, щеше да пожъне повече успех като актьор, а както знаем, тази му кариера е свършила без време. Не, той просто не се интересува от теб, любима. Сигурно не си негов тип, какъвто и там тип да харесва. Точно както той не от типа, който Хайнц харесва. Тези неща нямат обяснение, както знаеш.

Хайнц казва тъжно:

— Мисля, че Пако е прав. Но не по причините, които изтъква.

— Така ли?

— Може да си, а може и да не си негов тип. Кой да знае? Вече казах, че според мен той си има партньор за креватна гимнастика, и ако знаехме кой е той или тя, щяхме да придобием някаква представа какъв е неговият тип. Но тук става въпрос за друг проблем, който е много по-сложен от избора му на креватно другарче. Той спи с някого, да, много е вероятно, но дори и така чувствата му са насочени на друго място, а това е нещо твърде сложно, с което не би могла да се справиш. Капитанът е влюбен, не разбираш ли? Не ти говоря за секс, а за любов. При това любов, която не може да бъде консумирана.

— Ами да, очевидно е. Той е влюбен в себе си — вметва Пако.

— Такава гадна свиня си — негодува Елизабет. После поглежда към Хайнц. — За какво говориш? В кого мислиш, че е влюбен?

— В единствения недосегаем човек на този кораб. Човекът, който се носи през живота ни като същество от друга сфера на съществуване. Виждам какво се изписва на лицето му винаги когато се окаже на по-малко от двайсет метра от нея. Сляпото момиче, нея иска той. Ноел. Само че го е страх да направи каквото и да било по въпроса и това го измъчва жестоко. За Бога, нима не разбирате?

— Капитане? — казва Ноел. — Аз съм, Ноел.

Капитанът вдига стреснато поглед. Не я е очаквал. Късно следобед е, последният ден от петия месец на пътуването. Работи сам в контролната зала, зачел се е в една дебела купчина документи, донесена му от Зед Хеспър — нов комплект официални анализи на три или четири от фаворитите му за кацане, разработени в много по-големи подробности отпреди.

За пръв път капитанът поглежда сериозно на тези неща. Половината от едногодишния му капитански мандат е изтекъл и той се замисля за времето след това, когато ще се е върнал към основната си специалност — ксенобиологията. Не може да я упражнява на борда на „Вотан“. Необходима му е реална планета, за да действа. И преди е бил на чужди планети, не само на съседните на Земята, но и на голите, странни луни, обикалящи около газовите гиганти отвъд орбитата на Марс — Титан, Япет, Калисто, Ганимед, Йо. Секващото дъха вълнение да открие петънца живот на онези студени, негостоприемни, миниатюрни светове, извънземни микроорганизми, толкова елементарни, че чак не е за вярване — върховни моменти в живота му бяха те, — удивителното откритие сред наситената със сяра почва на Йо, а после и на Титан, когато бе коленичил и бе посочил сред снежните преспи от метан и амоняк миниатюрните, изумителни, тъмнооранжеви петънца на фона на искрящото бяло! Така че той със сигурност ще иска да е в първия екип, слязъл на планетата, където интуитивните му умения ще бъдат ценни в един свят, пълен с непознати и може би опасни форми на живот с непредсказуеми биохимически характеристики. Но като капитан би бил задължен да остане на борда на „Вотан“, докато други поемат рисковете вън.

Време е, следователно, да избере мястото на първото кацане и корабът да се отправи натам през оставащите месеци на тази първа година, докато той все още държи управлението. По този начин зарът ще бъде хвърлен. Ще може да предаде командването, когато стигнат целта, и сам да вземе участие в първата планетарна експедиция.

Ето я обаче Ноел, която влиза мълчаливо и някак неземно в стаята, където той работи. Днес му изглежда по-стара и не толкова красива както обикновено — уморена и изпита до степен на прозрачност. Изглежда необичайно ранима, сякаш един-единствен остър звук би могъл да я счупи.