Робърт Силвърбърг - Първата вълна

А после, ако някой що-годе подходящ свят наистина се появеше, там трябваше да бъде основана колония, която да се самоподдържа, без значение колко враждебна можеше да се окаже средата…

Да. Голямото ако .

— Обеща да ме научиш да играя — казва Ноел и се цупи. Пак са в салона на кораба, един от двата центъра на социален живот тук, на борда на „Вотан“. Другият е банята. Играе се на четири дъски, играчите са обичайните — Елиът и Силвия, Рой и Пако, Дейвид и Хайнц, Майкъл и Брус.

Капитанът е очарован от нацупената физиономия на Ноел — така прилича на малко момиченце, толкова е мило, толкова човешко и толкова необичайно за нея. През последните няколко дни двамата са преодолели известното напрежение, породило се така внезапно помежду им, и отново работят добре заедно. Той й изчита съобщенията, тя ги предава на Земята, а от другия край на телепатичната връзка долитат отговорите, обичайните бодри възгласи, новини, политика, спорт, времето, най-интересното от сферата на изкуството и науката, специални поздрави за този или онзи член на експедицията, общи най-добри пожелания — всичкото леко, плитко, приятно, точно каквото биха изпратили благоразположените, скучни хора от Земята на своите побягнали синове и дъщери. И така ще продължава, смята капитанът, докато е налице контактът между Ноел и Ивон. Разбира се, някой ден сестрите вече няма да са на разположение и контактът в реално време между Земята и нейната колония сред звездите ще се прекъсне, но това не е проблем, който изисква вниманието му днес, нито всъщност въобще.

— Научи ме, капитане — настоява отново тя. — Наистина искам да знам как се играе тази игра. Сигурна съм, че мога да се науча. Имай вяра в мен.

— Добре — съгласява се той. Играта може да се окаже ценна за нея, приятен начин да запълва свободното си време, да си отпусне душата. Тя води толкова уединен живот, по-затворен, отколкото другите на кораба, движи се в пълна самота сред целомъдреното си съществуване, единственият й близък човек е на шестнайсет светлинни години и се отдалечава с всеки изминал миг.

Повежда я към игралните дъски. Ноел потръпва само за миг, когато ръката му я докосва над лакътя, после се отпуска с цената на видимо усилие и го оставя да я води през стаята.

— Това е дъска за го — казва капитанът. Хваща ръката й и нежно я притиска към дъската, плъзва я по ширина, после по дължина, така че да придобие някаква представа за размерите и текстурата й. — Има деветнайсет хоризонтални и деветнайсет вертикални линии. Камъчетата се поставят в пресечните точки на тези линии, а не в квадратчетата, които оформят. — Показва й схемата на пресичащите се линии като плъзва върховете на пръстите й по тях. Те са нанесени с плътно мастило и тя явно усеща релефа им върху гладката дъска, защото когато пуска ръката й, тя бавно придвижва пръсти по линиите сама, при това без видимо усилие.

— Тези девет точки се наричат звезди — продължава той. — Те служат като ориентири. — Допира пръстите й до всяка от деветте звезди поред. Те също изпъкват само с тънкия слой зелено мастило, но тя изглежда ги усеща съвсем ясно, все едно са релефни. Всичките й сетива сигурно са необичайно изострени, като компенсация за това, че едното липсва напълно. — В тази посока линиите са обозначени с числа, от едно до деветнайсет, а в другата — с букви, от A до T, като се пропуска I. Така разполагаме с координати, които ни позволяват да обозначим позициите на дъската. Това е B10, това е D18, това е J4, ясно е, нали?

Той слага върха на показалеца й върху всеки от координатите, които изрежда. Тя откликва с усмивка и кимване. Въпреки това капитанът не е оптимист. Как би могла тя да играе върху дъската само по памет? Невъзможно. Но Ноел изглежда уверена в себе си, докато прокарва пръсти по ръбовете на дъската и си мърмори тихичко:

— A, B, C, D…

Другите игри са замрели. Всички в салона ги наблюдават. Той насочва ръката й към двете кутийки с камъчета, черните от полиран гранит и белите от седеф, и й показва традиционния начин да вземеш камъчето между два от пръстите си и да го поставиш с щракване върху дъската. Кожата на ръката й е хладна и много гладка. Самата ръка е тясна и тънка, почти чуплива на вид, но не трепва.

— По-добрият играч използва белите камъчета — казва капитанът. — Черните винаги играят първи. Играчите се редуват, като поставят само по едно камъче на всеки ход, на някоя от незаетите пресечни точки. Поставените камъчета не се местят повече, освен ако не бъдат пленени, в който случай веднага се махат от дъската.