Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Самите лиани представляват на практика непреодолима обвивка. Лежат една до друга като конците на колосален гоблен, понякога се застъпват, и всяка една се проточва сякаш безкрайно в двете посоки, навярно на десетки километри. В цепнатините помежду им трудно би се промушил и човешки пръст. Зеленикаво-цикламената им кора е здрава и в същото време се усеща като гума, която поддава едва доловимо под стъпките на двамата изследователи. Освен листата, по стволовете има и кашкави мъховидни израстъци, които ги покриват на неравни интервали, заедно с грапавите сиви кръпки на местния вариант на лишеите. Последните са меки като сирене, тези паразити или сакрофити, или симбиоти, или каквито са там, и правят повърхността хлъзгава, но са толкова нагъсто, че няма как да бъдат избегнати. Измежду тези различни израстъци се виждат множество големи овални тела, зеленикави на цвят и гладки на вид, разположени върху кората на лианите през четири-пет метра като войнство от немигащи очи — те изглежда изпълняват някаква важна функция по отношение на лианите, навярно са допълнителни инструменти, които подпомагат странните листа в какъвто там процес на фотосинтезиране извършват при тази оскъдна, подводна светлина.

Всичко тук изглежда умиращо, загниващо и разпадащо се, и едновременно с това възпроизвеждащо се. От този свят би излязла добра наказателна колония в доброто старо време, когато жестоките и необикновени наказания са били популярен начин за прекарване на времето. Но за друго не изглежда подходящ.

— Видяхме достатъчно, как мислиш? — пита Хю.

Капитанът посочва право пред себе си. Там има някакво кръгло тъмно място, като отвор на пещера, между два ствола. Вероятно вход към един от онези дълги подземни тунели, които бяха засекли при сонарното сканиране.

— Хайде да погледнем вътре, искаш ли? — предлага той.

— Хм. Явно ти искаш.

— Искам да вляза, да — тихо казва капитанът.

— Защо не, всъщност — съгласява се Хю без особен ентусиазъм. — Защо не?

Капитанът тръгва напред, този път без пазарлъци кой да е начело. Тунелът е широк и нисък, десетина-дванайсет метра на ширина, но на места главите им опират в тавана. Спуска се под малък ъгъл надолу, право през лианите, срязани като масло с нож; стените му, които са от материята на същите тези лиани, са влажни и розови, като вътрешности, и излъчват някаква болнава флуоресцентна светлина, слабо сияние, което нарушава гъстия мрак, но не помага много на зрението. Хю и капитанът активират лампите на шлемовете си и навлизат още малко навътре, после още малко.

Хю казва:

— Чудя се какво ли е построило тези…

— Шшт — прекъсва го капитанът и отново сочи напред. — Виж.

Прави още двайсетина крачки и засилва лампата си. Тунелът изглежда блокиран от нещо като тапа; но когато се приближават още малко, откриват, че „тапата“ бавно се отдръпва от тях — и че всъщност не е никаква тапа, а огромно, лигаво, издължено и плоско същество, което не само се движи като червей по пода на тунела, а явно създава тунела, или поне го разширява, изяждайки тъканта на лианите по пътя си.

— Невероятно — мърмори Хю. — Мама му стара, братле, най-накрая открихме извънземна форма на живот! И какъв красавец само!

Няма как да преценят колко е дълъг тунелният червей. Предният му край се губи в мрака напред. Колкото до ширината му — тя е три пъти по-голяма от ширината на човешко тяло, а ръстът му е почти колкото техният. Плътта му е полупрозрачна и розова на цвят, по-наситено розова от тунела, биеща малко на алено, и изглежда мека като масло. Черни космати пори с размера на човешки юмрук са разположени ниско от двете страни на тялото му, на петдесетина сантиметра една от друга по цялата му дължина, или поне докъдето те могат да видят. От тези отвори се процежда постоянно количество рядка белезникава лига, която се стича по закривените страни на съществото и се събира на ручейчета и локвички по пода около него. Отпадъчен продукт, без съмнение. Червеят изглежда е елементарно устроена машина за ядене, без разум, неумолима. Той прогризва с еднообразно темпо пътя си през лианите и превръща изяденото в поток от лиги.

Съпровождащите храненето му звуци могат дори да се чуят откъм другия край на съществото — звук от душене и един по-силен, хрущящ звук, и двата на фона на постоянно, еднообразно жужене. Всички тези звуци, които изглеждат свързани в последователност, се чуват непрекъснато, без никаква промяна в ритъма. Машина за ядене, да.