Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Хю, който управлява дистанционно сондата, я оставя в орбита на хиляда километра над мътната атмосфера на Планета B и провежда инфрачервено сканиране, за да получи някаква представа какво има под облачния слой. Камерите му могат да проникнат и през по-гъста мъгла от тази и картината, която се получава на кораба, им носи поредната доза загадки.

— Виж това — сочи той на капитана. — Тези горещи линии навсякъде. Прилича на огромно кълбо прежда. Или множество ластичета, опънати нагъсто около цялата планета.

— Лиани, струва ми се — допуска капитанът.

— Планета, цялата овързана с лиани? Слой от лиани, дебел двеста километра?

— Ще трябва да погледнем по-отблизо — казва капитанът.

— Вече го направих. — Хю увеличава с няколко степени образа и прибавя ултравиолетов филтър. — Сега гледаме точно под повърхността. Виждаш ли тъмните линии между горещите?

— Тунели? — изказва предположение капитанът.

— И аз така мисля, тунели. — Хю посочва инфрачервените замервания. — И неща, които се движат по тунелите, какво ще кажеш?

Капитанът се взира внимателно със синьо-зелената повърхност на екрана. Точки гореща цикламена светлина — цикламеното показва температура различна от температурата на гъсто преплетените лиани — бавно се движат през дългите тъмни линии, които са определили като тунели.

— Колко са големи според теб? — пита той.

Хю свива рамене.

— Двайсет метра дълги? Петдесет? Големи са, във всеки случай. Много големи. Не мисля, че си имаме работа с цивилизация, братко, но май все пак имаме нещо.

— Което изисква проучване.

— Абсолютно.

Хю се ухилва широко. За разлика от капитана. Въпреки това са се разбрали. Ще бъдат безсрамни. Безотговорни дори. Това е непотребен свят. Но те искат да видят какво има там долу и ще го направят. Заслужили са си правото. Любопитството трябва да бъде задоволено. А и — кой знае? — може би дори ще успеят да отговорят на някои въпроси, които трябва да намерят своя отговор, преди експедицията да продължи към следващата си цел.

Следователно, на пътешествениците е съобщено, че според получените данни кацането е желателно — без подробности защо се е стигнало до такова заключение, — и по тази причина кацане ще бъде осъществено, и че Хю и капитанът ще бъдат единствените членове на екипа по кацането, и Хю отново се захваща да подготви една от сондите за пилотирано пътуване. И ако някой на борда на „Вотан“ смята, че капитанът непразно излага на риск двама от най-ценните членове на експедицията, то този някой не споделя мнението си с никой друг.

Хю намига наляво и надясно и вдига победоносно палци, докато двамата с капитана се настаняват в ускорителните кресла. Много време е минало, откакто двамата са участвали заедно в изследователска мисия.

— Е, братле, ще скачаме ли? — пита Хю.

— Когато кажеш, Хю. На борда на този кораб ти си капитанът. Ти взимаш решенията.

— Да. Да. — Хю прехвърля малкия съд под командването на главния корабен компютър, корабът-майка поема управлението и плавно изхвърля сондата от товарната палуба. Когато са се отдалечили на безопасно разстояние от „Вотан“, сондата включва собствената си тяга и започва да се спуска от орбита.

Паякоподобната, несиметрична, тромава форма на „Вотан“ бързо се смалява зад тях. Облачното лице на Планета B се разширява с шеметна бързина.

Ето че вече са вътре в облачния слой, чийто състав, както вече бе определено, няма нищо общо с призрачния покров от сярна киселина, който обгръща Венера, а си е най-обикновена и изобилна вода с малко въглероден диоксид, най-обикновени облаци, много гъсти, но химически безвредни. Минават през облачния слой и се озовават сред проливен дъжд, планетарен потоп с изключителна интензивност. Дъждът се лее като из ведро около тях, гъст, някак злобен дъжд. Сега разбират къде са океаните на този свят. Те са в постоянен кръговрат вътре в атмосферата, издигат се във формата на изпарения и падат под формата на дъжд и не спират и за миг, колкото да се съберат нейде на повърхността.

— Определено е гадно местенце, братле — обявява Хю, докато поема управлението от корабния компютър и търси някакво що-годе подходящо за кацане място.

Вече са достатъчно близо до земята, за да видят въпреки дъжда, че догадките им са били правилни и че планетата е изцяло погълната от огромна мрежа гигантски дървовидни лиани, на пръв поглед безкрайни, с диаметър на стволовете най-малко десет метра, а може и повече, лиани като полегнали дървета, които се пресичат, наслагват се едно връз друго и се преплитат, без никакво празно пространство помежду си.