Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Така че желанието да защити Ноел се крие зад обявената на глас причина да преустанови временно проекта. И защото — той не е сигурен защо — чувства неохота да сподели това свое тайно желание с другите, е избрал да го скрие зад едно приемливо, но не първостепенно обяснение, което ще постигне същата цел. Това определено беше манипулативна постъпка.

Егоизмът е скрит още едно ниво по-дълбоко. Ами ако Ноел се опита да говори с тези същества и успее, и даже постигне някакво съгласие с тях, така че каналът за връзка със сестра й се отвори отново? Какво щеше да стане тогава с неговата трудно спечелена сделка за правото да участва в мисията по кацането на Планета B в замяна на съгласието му да поеме за трета година капитанския пост? Много от тях, подозира той, са гласували за промяната в устава само защото са вярвали, че контактът със Земята се е прекъснал завинаги и че вече не са длъжни да се подчиняват на неудобните правила, наложени им от родната планета. Но ако този контакт се възстанови…

Следователно той беше отложил въпроса за ангелите по три причини, и трите основателни — едната беше продиктувана от разума, втората от сърцето, третата от егоизма му.

Но капитанът знае, че абатът, ако имаше начин да се консултира с него по този въпрос, би насочил вниманието си върху третата от причините и би го попитал дали другите две биха натежали на везните, ако третата не е била движещата сила зад постъпката му — а на този въпрос той не би могъл да отговори задоволително. Никога нямаше задоволителни отговори на въпросите на абата. Той никога не осъждаше; това го оставяше на самия теб; но пък и никога не бе възможно да го заблудиш.

Останал сам в каютата си, капитанът затваря очи и страховитата фигура на абата се възправя като жива пред вътрешния му взор — нисък, тънък човек, почти без плът, само кости и жили, без възраст, без умора. Трябва да беше на стотина години, но никой не би се учудил особено, ако се окажеше, че е на два пъти по толкова или три пъти, или пък че се е появил на белия свят в края на плейстоцена. Изглеждаше неунищожим. Незабравимо лице — широко чело, гъста и къдрава тъмна коса, пронизващи виолетови очи, остър нос, почти липсващи устни. Никой не знаеше името му. Беше просто абатът . Той ли е основал манастира? И това никой не знаеше. Обитателите на манастира не се задълбочаваха в исторически проучвания. Бяха там, той също; той беше абатът. Отвъд това, почти нищо друго нямаше значение.

Капитанът се прекланяше пред него. В часа преди съмване, когато ставаше и слизаше при ледения бряг за първия дневен ритуал по самодисциплиниране, винаги заварваше абата там, коленичил досами водата, с ръце под повърхността. Не за да умъртви плътта, не за да си навлече греха на гордостта, като демонстрира колко болка може да понесе, а просто за да подсили концентрацията си, да прочисти ума си. Всички лофотенски упражнения бяха такива. Братята ги изпълняваха заради самите тях, а не за да убедят другите или дори самите себе си в голямата си святост. Светостта нямаше място тук — манастирът, в тази изцяло светска епоха, беше изцяло светски по своята ориентация.

За миг капитанът се връща към онези лофотенски дни. Неравната верига на голите, скалисти острови, издигащи се като шиповете по гърба на потопен под водата гигантски динозавър в морето край северозападното, осеяно с фиорди крайбрежие на Норвегия. Суров пейзаж беше онзи. Тъмният, бурен Вестфиорд, който ги отделяше от континента. Покритите със сняг високопланински върхове, които се издигат стръмно в далечината като стена от сбръчкан гранит. Оскъдните кръпки зелена трева; подгизналите, обрасли с червени боровинки тресавища; широката, зловеща гръд на Атлантическия океан, ширнала се на запад. Някога островите са се използвали за риболов, но пасажите сребриста треска отдавна се изчезнали, а с тях и рибарските селца, препитавали се от изобилния улов. Сега островите са празни в по-голямата си част, освен онзи, на който се намира манастирът — спретната редица от каменни сгради близо до брега.

Оттук минава Гълфстрийм; климатът е суров, но не толкова, колкото би могло да се очаква от арктическите му координати. След Ганимед, Йо, Калисто и Титан тези лофотенски острови приличат на истински рай. На Ганимед няма тресавища с червени боровинки. Няма кръпки трева. Човек не би могъл да извлече духовна полза, ако потопи голите си ръце в някое от въглеродните езера на Титан, само бърза смърт. Капитанът е постъпил в манастира след последната си екскурзия до луните на Сатурн, оставяйки на Хю да пожъне сам славата от общия им подвиг. Връщайки се от Сатурн, той бе почувствал нужда да… може би да избяга от компанията на другите хора? Не, не точно да избяга, но определено да се отдръпне от тях, да отиде на някое тихо място, където да размисли върху нещата, които бе видял и научил, върху изобилието от живи твари на места като Титан и Йо, върху упоритостта на живота пред лицето на възможно най-враждебни условия. Какво означаваше тази упоритост, ако въобще означаваше нещо? Що за тиктакащ механизъм беше тази вселена и какви сили я задвижваха? Всъщност не се залъгваше, че ще открие отговорите на тези въпроси; не беше и съвсем сигурен, че именно отговори търси. Просто искаше да зададе въпросите отново и отново и да открие, може би, някакъв модел на значение, който по-скоро да ги свързва, отколкото да им „отговаря“. Лофотен беше там, на негово разположение; Лофотен изведнъж бе станал неустоим. Така че той отиде в Лофотен — самият той беше скандинавец и винаги бе знаел за това място; да отиде там, бе като да се върне у дома, и дори повече — и остана в Лофотен, слизаше до брега на леденото море да прочисти ума си чрез изтръпналите си от студ ръце, докато накрая мисията на звездния кораб не го призова обратно в света на хората и той не осъзна, че трябва да продължи напред по пътя си.