Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Но нещо все пак успява да се вмъкне и да създаде неприятности. Пътешествениците развълнувано обсъждат хипотези. Единствената сила, която може да пресече бариерата, заключава Рой, е мисълта. Мисълта е неосезаема, неизмерима, неограничена. Доказателство за това е лекотата, с която Ноел и Ивон са поддържали контакт в реално време през първите пет месеца на пътуването.

— Но нека предположим — казва Рой (от високопарния му тон е ясно, че това е просто хипотеза, която предлага за обсъждане, неподплатен мисловен експеримент), — че смущенията във връзката са причинени от някакви същества с мощни телепатични възможности, които живеят в пространството между звездите.

— Същества, които живеят между звездите — удивено повтаря Пако. Очевидно смята, че идеята на Рой е налудничава, но изпитва достатъчно голямо уважение към интелектуалната му мощ, за да възпре презрението си, поне докато математикът развие докрай хипотезата си.

— Да, между звездите — продължава Рой. — Или в звездите, или около тях. Защо не? Да предположим, че всяко от тези същества може да излъчва телепатични сигнали, точно като Ноел, но комуникационният им капацитет е много помощен от нейния. Когато тези сигнали се изпращат навън, като всеки от тях обхваща, да речем, сфера с радиус от много светлинни години, траекторията на „Вотан“ минава през тези сфери, а телепатичните импулси преминават бариерите на извънпространството със същата лекота като мислите на Ноел и Ивон. И именно тези чуждоземни телепатични излъчвания заглушават сигнала от Земята.

Сега вече Пако е готов да го засипе с възражения, но Хайнц е успял да вземе думата преди него и доразвива хипотезата на Рой от една по-различна гледна точка.

— Ами ако — допуска той — тези същества, за които говори Рой, живеят не в междузвездното пространство, а в самото извънпространство? Ако живеят тук, в тунела, да речем, и ние минаваме през владенията им по пътя си?

— В извънпространствения тунел няма друга материя, освен кораба, който пътува през него — с отровен тон изтъква Зиглинде. — В противен случай тяло, което се движи по-бързо от светлината като нас, би породило унищожителен резонанс, защото според конвенционалните физични закони масата ни е равна на безкрайност, а всяко тяло с безкрайна маса не оставя място за нищо друго в своята вселена.

— Това е така — отвръща Хайнц, невъзмутим както винаги. — Но ако не се лъжа, никой не е споменавал, че въпросните същества са материални обекти. Това, което аз си представям, са гигантски безтелесни създания, големи като астероиди, като планети може би, които изобщо нямат маса, нито са изградени от някаква материя, просто огромни струпвания на чиста ментална сила, които се носят свободно из тунела. Те са местните, извънпространствени форми на живот. Не са направени от нищо, което може да мине за материя. Природата им е абсолютно непозната за нас, понеже обитават този друг свят, който ние наричаме извънпространство, живеят тук така, както ангелите живеят в Рая.

— Ангели — изпръхтява Пако.

— Ангели, точно така! — виква Елизабет, сякаш е получила внезапно вдъхновение и плясва екзалтирано с ръце.

— Разбира се, нямам предвид буквално ангели — казва кисело Хайнц. Поглежда раздразнено към Елизабет. — Но нека приемем, че са там, каквото и да представляват тези непознати същества, тези странни, гигантски неща. И като минаваме през тях, те излъчват биопсихични полета, които прекъсват веригата Ивон-Ноел…

— Биопсихични полета — подигравателно повтаря Пако.

— Да, биопсихични полета, които неволно причиняват смущения — а може и да е нарочно, може би дори се хранят от телепатичната активност на сестрите, попиват я, пируват с енергийния поток, на който са се натъкнали…

— „И ето че с глас, и ето че с пламък без форма, ангели идват при нас и пият от вярата ни безпризорна“ — рецитира Елизабет.

— Какво? — пита Хю, както обикновено объркан от изказванията й.

— Пак цитира поезия — за пореден път му обяснява Хайнц. — Шекспир, струва ми се.

— Джон Дън — пояснява Елизабет. — Защо винаги решаваш, че е Шекспир?

— Шекспир е единственият поет, за който е чувал — подмята Пако.

— „Чуйте, ангели небесни, деца на светлината — продължава Елизабет. — Престоли, власти, господства, серафими, сили, чуйте декрета мой, който винаги ще бъде в сила.“

— Е, това със сигурност е от Шекспир — отбелязва Хайнц.

— Милтън — сладко го поправя Елизабет. Хайнц свива рамене. — От Шекспир е „Ангели и жреци на добротата бдят над нас“ — продължава тя. — Също „Добра да е нощта ти, мили принце, и нека ангели с криле приспивна песен ти изпеят!“