Робърт Силвърбърг - Първата вълна

— Знаеш, че бих го направила, ако вярвах, че има някакъв смисъл. Но трябва да се съглася с вас, че ако проведем избори, няма да ме изберат. Ще изберат него.

— Така е, ще го изберат — потвърждава Хайнц. — Точно както го избраха и миналата година.

Хю казва:

— Той ще избухне. Направо ще експлодира.

— Ами ако го поставим пред свършен факт? — пита Силвия. — Просто да му кажем, че е преизбран по всеобщо съгласие, и да се позовем на чувството му за дълг?

— Чувството му за дълг — пояснява Хю — е насочено изцяло към изследването на планетите, които откриваме. Не се е съгласявал да бъде капитан до живот. Това е пост на ротационен принцип, нали така? Така че защо ще се оставя да го вържем завинаги за капитанстването, при положение че това ще му отнеме правото да се занимава с единствената работа, заради която е тръгнал с нас?

Те се замислят над думите му за кратко. Има смисъл в доводите му, но накрая пак стигат до извода, че на борда няма друг, който да събере необходимата поддръжка. Всички вече възприемат временния капитан като капитан завинаги; да го сменят сега, би довело едва ли не до бунт. А и кого биха могли да изберат на негово място, между другото? Рой, Джована, Джулия, Хю, Леон? Всички, които са в някаква степен квалифицирани за капитанския пост, или не желаят да поемат работата, или са неподходящи поради естеството на настоящите им задължения.

Накрая решават да проагитират тихомълком целия екипаж и да представят на капитана резултатите от преброяването на гласовете. Правят го и вотът, потвърждаващ преизбирането му, е единодушен. Хю, Хайнц, Джулия и Леон се съгласяват да бъдат делегацията, която ще съобщи новината на капитана. В последния момент Ноел, която е била в салона, докато са обсъждали тази част от операцията, моли да я включат в групата.

— Не — веднага казва капитанът, когато го уведомяват за решението. — Хич не си го и помисляйте. Само си губите времето. Мандатът ми е към края си, слава Богу, и ще трябва да намерите някой друг, който да поеме поста.

— Вотът, както знаеш, беше единоду… — подхваща Леон.

— Е и? Какво от това? — прекъсва го капитанът, повишавайки глас. — Някой да се е консултирал с мен? Направи ли си някой труда да ме попита дали ще се кандидатирам за преизбиране? Което аз категорично не смятам да правя. Поех втория мандат с крайна неохота и няма да поема трети при никакви, повтарям, при никакви обстоятелства. Ясно ли е?

Разбира се, че е ясно; отдавна е ясно за всички. Но те не могат да приемат отказа му, защото корабът трябва да има капитан, а на хоризонта няма друга задоволителна и избираема кандидатура. Казват му го и той още веднъж им повтаря колко твърдо е решението му да напусне капитанския пост, и за известно време всички говорят един през друг. Насъбира се голямо количество жар, но не и светлина.

В миг на внезапна тишина, изникнала с почти комична предсказуемост в общата врява, тихият глас на Ноел изведнъж прозвучава за пръв път:

— Правилото, че не можеш да участваш в мисията по кацането, ли е причина за нежеланието ти да останеш за трета година на поста?

— Разбира се, че това е причината.

— И това е единствената причина? Няма друга?

Той се замисля за миг.

— Нищо, което да е от значение, струва ми се.

— Тогава защо не променим правилото? — пита Ноел.

Всички са като ударени от гръм, поразени от самата простота на предложението й, дори капитанът. Леон пръв се съвзема:

— Правилото не е просто някакъв каприз. Планетарните мисии по принцип са рисковани и на нас ни е забранено да рискуваме живота на капитана в подобни приключения.

— Но ако ще останем въобще без капитан, освен ако не позволим на единствения, който имаме, да поеме риска — казва Джулия, — тогава какъв смисъл има да…

— Освен това — безпощадно продължава Леон, — всички се съгласихме предварително да спазваме постановеното в корабния устав. Нямаме право да нарушаваме или променяме едностранно която и да било от точките в него. Без консултации със Земята и позволение от…

Сега Ноел го прекъсва:

— Няма как да се консултираме със Земята — изтъква тя. — Връзката беше прекъсната, както сам знаеш.

— Дори и така — настоява Леон, — наше задължение е да се придържаме и уважаваме…

— Какво задължение? Към кого? — пита Хайнц.

А Хю избумтява на висок глас:

— Слушайте, слушайте! Чуйте ме, бе!

Отново заговарят един през друг. Този път капитанът възстановява реда, като започва да удря с длан по стената на каютата, докато всички не млъкват.