Робърт Силвърбърг - Първата вълна

После изрича с хладен, безапелационен тон:

— Струва ми се, че стигнахме до наченките на някакъв компромис. Ще се съглася да остана на поста още една година, в случай че променим устава така, че да мога да участвам, по собствена преценка, във всяка бъдеща планетарна мисия, която излезе на дневен ред по време на мандата ми.

— Няма начин — вика Леон. — На Земята ще получат нервен припадък!

— Земята дори няма да разбере — възразява Хайнц. — Връзката ни с нея е прекъсната за постоянно. Нали така, Ноел? Не можеш да установиш контакт със сестра си и няма надежда връзката да се възстанови?

— Така е — потвърждава Ноел, много тихо, почти шепнешком.

— Е, значи оттук нататък сме сами, нали така? — триумфално заявява Хайнц. — Съжалявам, Леон. Не можем да си позволим да се тревожим каква позиция би заела Земята относно решенията, които сме взели. Просто трябва да вземем най-добрите възможни решения в светлината на променящите се обстоятелства, които Земята и без това не би могла да проумее. — Обръща се към капитана: — Кажи го още веднъж, капитане, просто за да сме сигурни, че всичко е ясно. Ще приемеш поста за още една година, при положение че променим правилата, които ти забраняват да слезеш на Планета B, това ли е?

— Да.

— И ако не променим настоящите правила за планетарните мисии, нищо друго не би могло да те убеди да останеш на поста?

— Нищо.

Сега Хайнц отново се обръща към другите:

— Е, приятели, ситуацията е или-или. Или ще имаме капитана при тези условия, или въобще няма да го имаме. При тези обстоятелства, като се има предвид, че отношението на Земята по този въпрос ни е не само неизвестно, но и няма как да го узнаем в резултат на злополучното разпадане на комуникационния ни канал, пък и по принцип е без особено значение, предлагам оттук нататък да се смятаме за свободни агенти и да свикаме общо събрание, което да гласува промените в устава.

— Подкрепям предложението — едновременно казват Хю и Джулия.

Леон изсумтява, но премълчава възраженията си.

Стигнали са до някакво съгласие. Делегацията си тръгва и по-късно същия ден предложението е подложено на гласуване от целия екипаж и е одобрено почти единодушно, като единствено Леон гласува против. Капитанът приема спокойно решението. Въпреки всичко и той е раздвоен, почти колкото Леон, относно променянето на устава — има нещо тревожно нихилистично в постъпката им, някакво нехайно беззаконие, което обижда чувството му за правилния ред на нещата. Те, в края на краищата, бяха обещали най-тържествено да следват правилата на устава, а ето че сега променят тези правила зад гърба на Земята, така да се каже, без дори да се престорят, че държат на позволението й.

Но Хайнц е прав. При преустановената завинаги връзка — Ноел все така не успява да достигне Ивон — Земята вече не е основен фактор в техните уравнения, всъщност въобще вече не е никакъв фактор. И когато някоя постановка в устава се окаже пречка, само от тях зависи да преценят дали следва да бъде променена. Освен това уставът постановява капитанът да се сменя всяка година, а това правило те вече са го игнорирали. И сега, вследствие на това, трябва да се отърват и от другото, което задължава капитана да не напуска кораба. За втори път нова планета е на път да изплува в полезрението им, както обича да се изразява Хю, и този път капитанът няма намерение да остане на борда на „Вотан“, докато други крачат по повърхността й. Това е важното нещо сега. Няма намерение да остане на „Вотан“.

Ето че започна и третият ми мандат като капитан. Май ще трябва да свикна с мисълта, че постът ще е мой, докато съм жив.

Изборите бяха мърлява работа, разбира се — безсрамно политическо пазарене от начало до край. Но сделката е сключена — те постигнаха своето, аз моето, и точка. Вече свикнах да бъда капитан. В което има голяма доза ирония, като се има предвид как винаги съм се стремял да се измъквам от всякакви обществени отговорности. Но предишните ми навици не бива да контролират чувството ми за предстоящото.

Корабът трябва да има капитан. Аз изглежда съм най-подходящият човек за поста. Колкото до мен, трябва просто да продължа да следвам курса, който избрах за себе си преди много години, път на изследовател, в едно или в друго. Колкото до Земята…

Да, колкото до Земята. Никога не бива да забравям от какво се нуждае Земята.

Бедната стара Земя! Всички древни неразбирателства са изчезнали, повечето болка също… и въпреки това нещо не е наред. Болестите и гладът са победени. Животът е почти вечен, ако го избереш такъв. Войната е нещо, за което четем в учебниците по история, нещо антропологично и далечно, странна отживелица, с която са се занимавали предците ни, като канибализма или кръвопускането. И въпреки това! Нещо не е наред! Връщам мислите си назад към всичко, което знам за човешката история, а аз знам много наистина — чумата, кръвопролитията, всички епизоди на изтезания заради самите изтезания, големите и малките престъпления, целия каталог на грехове, които Софокъл и Шекспир, и Стриндберг са разбирали толкова добре, — и се чудя защо не се радваме повече на постигнатото в наше време. Заключението, което се налага от само себе си, е, че ние сме неспокойна раса, която никога не е доволна от нищо, дори от пълното, блажено доволство. Винаги нещо липсва, дори в съвършенството. И именно съзнанието за това липсващо нещо е онова, което ни тласка все напред и напред, във вечно търсене.