Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Сонарът показва подземните тунели, които са забелязали от „Вотан“, да се провират между лианите на най-малка дълбочина от приблизително четиридесет метра, в посоки както хоризонтално, така и надолу, като на места се спускат на километър и повече. Под зоната с тунелите лежи нещо, което прилича на огромна, солидна, гъбеста маса, дебела стотици километри, от която изглежда започват всички лиани. Това явно е материята-майка, живата структура на целия гигантски организъм — защото бързо им става ясно, че Планета B е обитавана от един огромен растителен организъм, а именно гъбестата подземна маса, от която израства всичко останало. А под нея лежи каменната подструктура на планетата, скритата сърцевина от базалт.

Къде да кацнат? Няма открити места, няма поляни, нито равнини.

Хю изхвърля малко реактивна маса, за да създаде равно пространство, като накланя леко сондата и подпалва горните ръбове на няколко лиани, докато под тях не се открива задоволително равна зона за кацане. Няма никаква реакция от съседните лиани. Не се сгърчват, не помръдват дори — не дават и най-малкия признак, че посегателството на Хю върху този съвсем малък участък от планетарната флора е причинило някакво недоволство, още по-малко ответни действия.

Хю приземява успешно сондата. Изчаква я, докато се стабилизира. Площадката, която е създал с подръчни средства, не е съвсем равна.

— Започваме тестовете — уведомява Хю капитана, без нужда.

Извършват всички предписани предварителни тестове, проверяват това и онова, киселинното съдържание на дъжда, възможни атмосферни токсини и други такива. Не че възнамеряват да дишат тукашната атмосфера без пречиствателната система на шлемовете си, не и на чужд свят, който очевидно е безперспективен като място, където човешките същества биха намерили щастието си. Наясно са обаче, че извънземната химия може да осигури неприятни изненади дори за изследователи със скафандри. Така че вземат необходимите предпазни мерки.

Дъждът се лее неуморно. Обстрелва външната обшивка на малкия кораб с трилион миниатюрни сачми.

— На Планета A — отбелязва Хю — на този етап вече се чувствах странно. Започна да ми се гади още преди да изляза от сондата.

— А сега?

— Нищо особено. Ти?

— Също.

— Да видим как ще е навън, какво ще кажеш?

Излизането им от сондата е съпроводено с известен комизъм. Капитанът, който вече е дал да се разбере, че гледа на Хю като на шеф на малкия им екип, му кимва в знак, че му отстъпва правото пръв да стъпи на тази планета. Хю обаче, който вече е имал възможността пръв да стъпи на извънземен свят, няма нищо против да предостави честта на капитана и му връща жеста. Разбира се, съществува възможността първият, излязъл от кораба, да понесе някакъв неприятен удар, но всеки от двамата, воден от уважението си към другия, надълго и нашироко дава да се разбере, че такъв един страх определено не се крие зад предложението му, в никакъв случай. Любезността е единствената причина.

— Хайде, излизай — най-накрая казва с раздразнение капитанът.

— Добре де. Щом така искаш.

Хю се промъква през люка и внимателно стъпва на овъглената, все още димяща повърхност на площадката за кацане, която сам е пригодил. Усеща как леко поддава под тежестта му. Не долавя никакви психически смущения.

— Дотук добре — обявява той.

Капитанът се присъединява към него. Двамата тръгват към края на разчистеното място, а после, само след миг колебание, едновременно стъпват върху горната повърхност на една необгорена лиана.

Като цяло неприятна повърхност. Големи, болнави на вид листа, синьо-черни и без стебла, надупчени от грозни мехури като циреи, растат направо от ствола на големи разстояния едно от друго. Избелели, червени ластари висят от ръбовете им като изкормени вътрешности. На голите места между листата стволовете на лианите имат отблъскваща лепкава текстура.

— Е? — пита Хю.

— Малко лепкаво, ако питаш мен.

— Питах за главата ти.

— Все още функционира, благодаря. А твоята?

— На Планета A вече бях готов да се разкрещя. Всъщност вече се бях разкрещял. Тук, изглежда, не е така. Което опровергава теорията на Джована, да се надяваме.

— Въпреки това мястото е гадно — казва капитанът.

— Направо отвратително. Върхът на гадорията. Да идем ли малко по-нататък, братле?

Все едно се движат под вода. По техни изчисления сега е обяд, средноголямото слънце свети точно над тях само на няколко десетки милиона километра и въпреки това ги обгръща дълбок полумрак. На небето има само едно място, което е малко по-светло на фона на плътната сива облачна покривка — там дебне слънцето, без съмнение. Дъждът, падащ на плътни пелени, е изключително депресиращ. Сигурно не е спирало да вали от милиони години. Водата удря неравната дървесна повърхност на огромните лиани и се просмуква в тесните цепнатини помежду им. Може би част от нея се процежда стотици километри надолу и се събира в джобове от невъобразима тъмнина по протежение на равното каменно ядро. Но в по-голямата си част потопът просто отскача обратно нагоре в процес на моментално изпарение. Навсякъде около себе си Хю и капитанът виждат тежки облаци водна пара да се издигат упорито през ожесточената вертикална канонада на дъжда.