Джефф Вандермеер - Приемане

По-голямата част от вниманието на Лаури е насочено към лингвиста — доброволец с радикални схващания за ценността на свободната воля. Чудиш се дали той предпочита да среща повече или по-малко съпротива. Поемаш удара от брифинга — доклада за напредъка му, дразнещите въпроси дали си помислила за предложението му за хипнозата и кондиционирането и намека, че дори да се опиташ, не можеш да го спреш.

Честно казано, не ти пука за брифинга.

По някое време насочваш Лаури към идеята за разходка до фалшивия фар. Началото на лятото е, времето е още приятно, няма причина да седите във фоайето. Придумваш го, като залагаш на гордостта му и го молиш за пълна обиколка, като взимаш само една тънка папка, която носиш със себе си.

И така, той те удостоява с недотам славната обиколка из миниатюрния си невълшебен свят. Странната кичозност на музиката, долитаща от скритите в земята високоговорители. Далечна, но весела мелодия — не поп, не джаз, не класическа, а нещо, което с бодростта си звучи още по-заплашително.

Показва ти, че боята на върха на малкия откачен фар — какво ли би казал Сол? — е нанесена съвсем точно, както и „проклетите парчета стъкло, които някой е добавил по-късно“. Когато отваря капака в пода, виждаш долу купища неизписани дневници и скъсани, празни листа, сякаш купени от близкия магазин за канцеларски материали. Лещата не работи, но за извинение получаваш урок по история: „Някога, много отдавна, са слагали голяма тлъста птица върху клада и са я палили, за да свети“.

Тази „проклета дупка в земята“, както се изразява Лаури, е най-неточният елемент — стара артилерийска позиция с изтръгнато оръдие, от което е останал тъмен гранитен кръг, водещ със стълба към тунел, който завива и се връща към хълма зад вас, помещаващ повечето инсталации на Лаури. Слизаш няколко стъпала колкото да видиш художествената галерия на Лаури — размазаните, разфокусирани снимки, донесени от различни експедиции и закачени в рамки по влажните стени. Нещо като метаверсия на тунела, пренесена във фалшивия тунел, уверено показваща нещо непознаваемо. Мислиш си за Сол на стъпалата на истинския тунел, спомняш си как се обърна към теб, и те изпълва такова остро презрение към Лаури, че дълго стоиш там и гледаш надолу, притеснена, че се е изписало на лицето ти.

След като издаваш подходящите звуци, илюстриращи колко си впечатлена от всичко, предлагаш да продължите разходката по брега, на „свеж въздух и природа“, и Лаури склонява, победен от тактиката ти да задаваш въпроси за всяко ново нещо пред себе си, защото просто не може да млъкне, когато става дума за собствената му интелигентност. Тръгвате по една странична пътека, водеща на север покрай водата. На една скала наблизо гнездят гъски, които изглеждат злобно и двама ви, а една видра недалеч в морето те имитира като сянка.

Най-накрая насочваш разговора към БССИ. Вадиш лист хартия — онзи с връзката с „Джак Севърънс“. Посочваш му реда, макар да е подчертан с ярко розово. Представяш му го като нещо смешно, нещо, което би трябвало бездруго да му е известно. Предвид тайното му проучване на детството ти преди постъпването ти в „Съдърн Рийч“.

— Това ли е причината да работите заедно с Джаки? — питаш ти. — Че БССИ е била свързана с Централата — чрез Джак?

Лаури се замисля над въпроса с подобие на усмивка върху грапавото си лице. Усмивка и поглед в земята, който после вдига към теб.

— Затова ли излязохме тук? За това? Господи, можеше да ти го кажа и по телефона.

— Предполагам. — Усмихваш се като глупава овца пред разярения нарцистичен вълк. — Само че бих искала да знам. Преди да преминеш границата.

Колебае се, поглежда те косо и внимателно, за да открие някакъв таен мотив или замислен ход, който не е предвидил.

Ти настояваш:

— Страничен проект? БССИ е страничен проект на Централата или…?

— Да, защо не — отпуска се Лаури. — Обикновено подчинено изречение, което може да бъде съкратено всеки момент, без да наруши смисъла.

Понякога обаче подчинените изречения влияят на главните. Понякога ролите на приемника и паразита се объркват, както би се изразила биологът.

— Така си се сдобил със снимката ми при фара.

Това не е въпрос.

— Много добре! — отвръща той с искрено удоволствие. — Много вярно! Мисията ми беше да намеря доказателства, за да се погрижа да ни останеш вярна… и тогава се зачудих как така това го имаше в папката на Централата, а не беше стигнало до „Съдърн Рийч“. Запитах се откъде произлиза — и открих същия ред.