Джефф Вандермеер - Приемане

Около Пълзящия обикаляха три пръстена, въртяха се по часовниковата стрелка, а от време на време между тях преминаваха вълни и мълнии от разряди, които пронизваха тялото му. Първият пръстен се въртеше с пиянски, сънени обороти непосредствено под ръката: неправилна поредица от полумесеци. Напомняха на крехки медузи с перести бели пипала, които постоянно се гърчеха и търсеха нещо, което така и не намираха.

Вторият пръстен, който се въртеше по-бързо над пишещата ръка, приличаше на широк пояс от малки черни камъчета, подредени нагъсто, които при стълкновенията помежду си поддаваха като гъби и й напомняха за попови лъжички или за съществата, навалели от небето по пътя към острова. Не можеше да си представи каква функция изпълняват, нито дали са част от анатомията на Пълзящия, или са симбиотични видове. Знаеше само, че и двата пръстена са по свой начин успокояващо телесни.

Третият пръстен обаче, напомнящ на ореол, не беше никак успокоителен. Бързо движещите се златни кълба наброяваха десет-дванайсет и изглеждаха по-леки от въздух и същевременно по-тежки. Въртяха се с такава бясна скорост, така че отначало й беше трудно да ги различи. Но знаеше, че са опасни, че тук биха прилегнали думи като защита и агресия .

Може би пазачът на фара винаги е бил заблуда, лъжа, написана от Зона X и внушена обратно на биолога. Тя обаче не вярваше и на този аватар, на този костюм на чудовище, на тази гумена маскировка, предназначена за научна консумация: прецизна и специфична. Или може би истината, защото не флуктуираше в този аспект, не преливаше в други форми.

— Истински филм на ужасите — каза Призрачната птица на Контрол, който стоеше неподвижно и безмълвно зад нея и попиваше… или беше попиван.

Какво друго й оставаше? Тя пристъпи напред в гравитационното поле на пръстените. Толкова отблизо прозрачният слой напомняше повече на микроскопски изображения на продълговати клетки с неправилна форма. Образите отдолу, на втория слой, бяха почти четливи, но все пак скрити, като в плитчини под широки вълни.

Тя протегна ръка и с пръстите си усети нежно трептене, като че ли докосваше порьозна материя, було.

Това първият контакт ли беше или последният?

Докосването й предизвика реакция.

Ореолът високо горе се разтвори, за да може една от частите му да се отрони като златна перла, голяма колкото главата й, която спря точно пред нея и увисна във въздуха, за да я прецени. Четеше я с топлина като слънчево изгаряне. Призрачната птица обаче не се уплаши. Нямаше да се уплаши. Зона X я беше създала. Зона X несъмнено я очакваше.

Протегна се и откъсна златната перла от въздуха; тя остана топла и нежна в дланта й.

От кълбото изригна златистозелена светлина, която прониза сърцето й. Обзе я ледено спокойствие, през което прокапа монументална светлина и в нея тя видя всичко, което можеше да й бъде разкрито, докато Зона X се взираше в нея.

Дълбоко в себе си видя или почувства катаклизма като порой от комети, анихилирал цяла биосфера далеч от Земята. Видя как един създаден организъм се фрагментира и разпръсва, като всяка минута предприема дълъг и страховит преход през междинните пространства, черен и безформен, прекъсван от внезапна светлина, когато спираше на място, разпилян и изгубен — появяващ се само за да бъде погребан, инертен, в стъклото на лещата на фара. И как, изтръгнат от летаргията, препънат и посечен, той се бе регенерирал възможно най-добре, бе започнал да изпълнява обширна и предопределена функция, компрометирана от времето и пространството, от ужасяващата истина, че видът, който бе задал целта и смисъла на Зона X, вече го нямаше. Тя виждаше мембраните на Зона X, тази машина, това същество, виждаше белите зайци, които скачаха през границата и изчезваха, за да се появят на друго място, левиатаните, призраците, наблюдаващи от отвъдното. И всичко това на фрагменти през вкуса, обонянието и сетивата, които тя не разбираше докрай.

Пълзящият продължаваше да пише, сякаш тя изобщо не съществуваше; думите пламтяха с по-богата и изразителна светлина, отколкото някога бе съзирала, и в тях блестяха цели светове. Толкова много думи. Толкова много светлина. Само това виждаше. Всяка дума беше свят, свят, процеждащ се от друго място, проводник и вход едновременно, стига само да знаеш как да ги използваш — координатите, които биологът използваше сега в далечното си пътуване. Всяко изречение беше безмилостно изцеление, безжалостно съграждане, неподлежащо на отрицание.