Джефф Вандермеер - Приемане

Всичко беше на мястото си, съвършено нормално, не се виждаше жива душа наоколо. А онова зад гърба му беше погрешно, неправилно и непоправимо. Глъчката се беше усилила, сега и други пищяха, издаваха нечовешки звуци. Сол намери пикапа си. Успя да вкара ключа в стартера, да включи на задна и да излезе от паркинга. Убежището на фара беше само на половин миля разстояние.

Не поглеждаше в огледалото, не искаше да види нищо, излизащо от нощта. Звездите бяха толкова далечни и същевременно толкова близки по тъмното небе над него.

През голяма част от слизането изпитваше силно чувство за завръщане към нещо вече познато, макар и преживяно от друг — спомен за давене, за безкрайно давене и онези ненадеждни думи от дневника на биолога, краят на това, което тя бе срещнала, изстрадала и открила. А Призрачната птица не желаеше нищо от това; не го желаеше и Контрол, който вървеше след нея. Той не беше пригоден за това, не бе създаден да го преживее. Не можеш да станеш мъченик на Зона X, можеш само да изчезнеш, докато се опитваш, и дори това не е сигурно.

Ако някога биологът не се беше навела и взряла в тези думи, двойникът й можеше да не съществува по този начин: пълна със спомени, промъкваща се в дълбините. Можеше да не се е върнала със заличен ум, различието й можеше да не се изразява в огледалното отражение на биолога, а като функция на правилното време или погрешното място, правилното място или погрешното време.

Странна утеха беше това: думите на стената бяха същите, методът на изразяването им — непроменен, макар сега тя да ги тълкуваше като носталгично послание от чужда екосистема, подход или отношение, което Пълзящият и кулата заедно не бяха успели да наложат на Земята. Защото не е жизнеспособно? Защото не това е била целта му — и затова им дава тези неясни знаци откъде идва, какво защитава, какво мисли?

Беше отказала предпазната маска, а заедно с нея и идеята, че Зона X някак си е концентрирана само тук, в това тясно място, на тези стълби, във фосфоресцентните думи, които тя познаваше твърде добре. Зона X беше навсякъде около тях; не беше затворена на едно място или в една фигура. Тя беше дисфункцията на небето, растението, за което говореше Контрол. Тя беше небето и земята. Можеше да те подложи на разпит от всяка позиция и без никаква позиция, а ти даже да не разбереш, че действията й са форма на разпит.

Призрачната птица не се чувстваше изпълнена със сила, докато слизаха през луминесцентната светлина, прегърнали дясната стена, но не чувстваше и страх.

После спомените и настоящето се препокриха в суровото движение на мощен двигател или пулс, и тя разбра, че дори Контрол го чува и може да предположи какво е. Оттам продължиха бързо към точката, от която нямаше истинско завръщане: моментът, в който щяха да видят чудовището и да го преценят. То ги чакаше — съвсем близо, точно зад ъгъла.

— Искам да останеш тук — каза Призрачната птица на Контрол, на Джон.

— Не — отвърна той, както тя очакваше. — Не, няма.

Неочаквано мило изражение. Уморена решителност в думите.

— Джон Родригес, ако дойдеш с мен, няма да мога да те предпазя. Ще се наложи да видиш всичко. Очите ти ще трябва да бъдат отворени.

Тук, в края на всичко, не можеше да го лиши от името му. Не можеше да го лиши и от правото му да умре, ако се стигнеше до това. Нямаше какво повече да се каже.

Следвана от спомена и Контрол, Призрачната птица се спусна надолу към светлината.

Пълзящият беше огромен и сякаш непрекъснато се надигаше и разливаше към стените, докато накрая изпълни цялото полезрение на Призрачната птица. Нямаше и помен от изкривяването, което помнеше, нито от затрупването й със собствените й страхове и желания. Просто се разкриваше пред нея, внушителен и поразяващо конкретен.

Повърхността на камбановидното му тяло беше прозрачна, но със странна текстура, напомняща на лед от течаща вода, замръзнала на издължени полипи. Под нея лежеше втора повърхност, която бавно се въртеше , и в тази центрофуга се виждаха плуващи образи, като че ли имаше вътрешна кожа, а това отгоре беше някаква мека броня .

Имаше нещо омагьосващо в това движение, далечен сродник на хипнотизма на директора, и тя не си позволи дълго да го гледа.

Пълзящият нямаше ясно различими черти и лице. Така бавно усъвършенстваше буквите на стената, че оставяше странно впечатление за нежност, скрил загадките на придвижването си под плътта, стигаща до земята. Лявата му, единствена ръка, разположена по средата на тялото, се плъзгаше с непоколебима прецизност — непрекъснато размазано движение, създаващо посланието на стената; повече като фехтовач , отколкото писач — с пукот на искри, които, тя знаеше, бяха от запалена плът. Ръката му беше агентът на посланието и от този инструмент се лееха буквите. Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите. Ако някога е бил човек, то от това му състояние бе останала само дебелата, дращеща ръка, увита в глина и мъхове.