Джефф Вандермеер: Анихилация

Кулата, която не трябваше да е там, се спуска в земята точно преди мястото, където гората от черен бор започва да отстъпва на тресавището, тръстиките и изкривените от вятъра дървета в блатистата равнина. Зад тресавищата и естествените канали се разстила океанът, а малко по-надолу на брега има изоставен фар. Хората са напуснали целия този район преди десетилетия по причини, които трудно могат да се опишат. Нашата експедиция беше първата, която влезе в Зона X от две години насам, и екипировката на предшествениците ни беше ръждясала, а палатките и навесите им бяха станали на парцали. Загледана в необезпокоявания пейзаж, не ми се вярваше, че някоя от нас е можела да забележи заплахата.

Бяхме четирима души: биолог, антрополог, геодезист и психолог. Аз бях биологът. Този път всички бяхме жени, избрани като част от сложния набор от променливи, от който зависеше изпращането на експедициите. Ръководител ни беше психологът, която беше по-възрастна от останалите. Беше подложила всички на хипноза при преминаването на границата, за да е сигурно, че ще запазим спокойствие. След границата ни бяха нужни четири дни ходене, за да стигнем до брега.

Мисията ни беше проста — да продължим да изследваме загадките в Зона X, като бавно разширяваме периметъра около базовия лагер.

Експедицията можеше да продължи дни, месеци или дори години в зависимост от различни стимули и условия. Носехме провизии за четири месеца, а в базовия лагер бяха складирани запаси за още две години. Увериха ни, че при необходимост можем без притеснения да се изхранваме от земята наоколо. Всичката ни храна беше опушена, консервирана или пакетирана. Най-странната част от екипировката ни бяха измервателните уреди, раздадени на всяка от нас, които висяха на коланите ни: малки паралелепипеди от черен метал с остъклен отвор в средата. Ако той светнеше в червено, имахме трийсет минути да се отдалечим на „по-безопасно място“. Не ни казаха какво измерват уредите, нито защо да се притесняваме, ако светнат червените лампички. След първите няколко часа толкова свикнах с моя, че повече не го погледнах. Беше ни забранено да носим ръчни часовници и компаси.

Когато стигнахме до лагера, се заехме да сменим остарялата и повредена техника с тази, която бяхме донесли, и да опънем собствените си палатки. По-късно щяхме да оправим и бараките, но след като се уверяхме, че Зона X не ни е засегнала. Членовете на последната експедиция бяха отнесени един по един. След време всички се бяха върнали при семействата си, така че строго погледнато, не бяха изгубени. Просто бяха изчезнали от Зона X по неизвестен начин и се бяха върнали в света отвъд границата. Не можеха да разкажат конкретни детайли от това пътуване. Трансферът беше продължил осемнайсет месеца и се случваше за първи път в историята на експедициите. Други феномени обаче също водеха до „преждевременно разпадане на експедициите“, както се изразяваха висшестоящите, и трябваше да впрегнем цялата си издръжливост, за да се справим на това място.

Трябваше да се аклиматизираме и към околната среда. В гората до базовия лагер се срещаха черни мечки и койоти. Човек можеше да чуе внезапно грачене и докато гледа как нощната чапла се спуска от клона си на дървото, по невнимание да настъпи отровна змия, каквито имаше поне шест вида. Тресавищата и потоците криеха огромни водни влечуги и трябваше да внимаваме да не газим твърде надълбоко при събирането на водни проби. Тези аспекти на екосистемата не тревожеха никоя от нас. Тревожеха ни обаче други неща. Някога, отдавна, тук бяха съществували цели градове и все още се срещаха зловещи следи от човешкото обитание: изгнили бунгала с хлътнали, почервенели покриви, ръждясали спици на колела за каруци, полузаровени в пръстта, едва забележими останки от ограждения за добитък, които сега изглеждаха само като украса на дълбоките пластове глинеста почва, примесена с борови иглички.

Много по-лошо обаче беше тихото, мощно стенание, което се чуваше по здрачаване. Вятърът откъм морето и странната неподвижност на всичко тук притъпяваше способността ни да откриваме посоките и ни се струваше, че звукът прониква в черната вода, в която киснеха кипарисите. Тази вода беше толкова тъмна, че можехме да се огледаме в нея, и никога не помръдваше; гладка като стъкло, тя отразяваше брадите от сив мъх, които задушаваха кипарисите. Ако човек погледнеше през тях към океана, щеше да види само черната вода, сивото на стволовете на дърветата и непрекъснатия, неподвижен дъжд от мъх, стелещ се от тях. Чуваше се само тихото стенание. Никой, който не е бил там, не може да разбере въздействието му. Не може да си представи и красотата, а когато видиш такава красота в пустошта, тя променя нещо вътре в теб. Пустошта се опитва да те завладее.