Джефф Вандермеер - Анихилация

— Всичко наред ли е? — извика психологът към геодезиста.

Всичко беше наред допреди секунда. Защо сега да е различно?

Геодезистът изсумтя в отговор, сякаш се съгласяваше с мен. Още няколко секунди я чувахме как се мъчи по тесните стъпала. После настъпи тишина, а след това още едно движение, но с друг ритъм, което за един страшен миг ни се стори, че идва от другаде.

Но после геодезистът извика:

— До това ниво всичко е чисто!

До това ниво. Част от мен се зарадва, че представата ми за кула все още не е оборена.

Това бе сигнал за мен също да тръгна надолу заедно с антрополога, а психологът остана горе на пост.

— Време е да тръгвате — каза тя така небрежно, сякаш бяхме в училище и беше бил последният звънец.

Обзе ме емоция, която не можах съвсем да идентифицирам и за кратко видях тъмни петна пред очите си. Последвах антрополога през остатъците от паяжините и мумифицирани люспи на насекоми в противния хлад на това място така нетърпеливо, че едва не я препънах. Последното, което видях от света горе: психологът, която ме гледаше леко намръщено, а зад нея — дърветата, почти ослепителната синева на небето, контрастираща с тъмните стени на стълбището.

Стълбите свършваха на около шест метра под земята, където се откриваше по-долно ниво. Таванът беше висок около два метра и половина, което означаваше, че над главите има към три метра и половина скала. Фенерчето на автомата на геодезиста осветяваше пространството наоколо, но тя се беше обърнала с гръб към нас и оглеждаше стените, които бяха чистобели, без никакви декорации. Няколкото пукнатини говореха или за изтеклото време, или за някакъв внезапен катаклизъм. Това ниво като че ли имаше същата площ като видимата част на повърхността, което отново потвърждаваше хипотезата ми, че става дума за цялостна конструкция, заровена в земята.

— Продължава още — отбеляза геодезистът, като посочи с автомата точно отсреща на отвора, от който бяхме дошли. Там се виждаше извит свод и тъмнина, подсказваща за друго стълбище. Кула. Това означаваше, че нивото, на което се намирахме, не беше под, а площадка или част от дълго стълбище. Тя се запъти към сводестия отвор, докато аз продължавах да изследвам стените с фенерчето си. Празнотата им ме омагьосваше. Опитах се да си представя кой би могъл да построи това нещо, но не можах.

Спомних си силуета, който бях видяла късно следобед през първия ни ден в лагера. Тогава приехме, че е на фар, защото картата показваше фар на това място, и защото всички веднага решихме, че така трябва да изглежда един фар. Всъщност геодезистът и антропологът едновременно изразиха облекчение, когато го видяха. Познатостта на функцията му още повече ги успокои.

Но в случая с кулата не знаехме нищо. Не можехме да си представим пълните й очертания. Нямахме представа за предназначението й. А сега, когато бяхме започнали слизането в нея, тя продължаваше нищо да не ни разкрива. Психологът можеше да си цитира измервания на „върха“ на кулата, но тези числа не означаваха нищо, нямаха контекст. А да се вкопчваш в числа без контекст си е чиста лудост.

— Гледан отвътре, кръгът има правилна форма, което подсказва точност в изграждането на постройката — съобщи антропологът.

Постройката. Вече и тя се отказваше от представата за тунел.

Мислите ми се изляха невъздържано от устата в последно излияние на състоянието, което ме бе обзело горе.

— Но за какво служи? И каква е вероятността да липсва на картите? Възможно ли е да е била построена от някоя от предишните експедиции? — Зададох всички тия въпроси и много други, без да очаквам отговор. Макар да не бяхме забелязали никаква заплаха, струваше ми се важно да елиминирам всеки миг на тишина. Сякаш празните стени някак се хранеха от мълчанието и нещо можеше да се появи в пространството между думите ни, ако не внимавахме. Знам, че ако бях изразила тази тревога пред психолога, тя щеше да се притесни. Но аз бях свикнала със самотата повече от всички други и бих определила това място в този момент от разузнаването ни като бдително.

Геодезистът ахна и ме прекъсна по средата на един въпрос, без съмнение за голямо облекчение на антрополога.

— Вижте! — каза тя, насочила фенера си към свода.

Бързо отидохме при нея и светнахме надолу.

Там наистина имаше друго стълбище, този път леко извито и с много по-широки стъпала, но от същия материал. На нивото на раменете ни, може би на метър и половина височина върху вътрешната стена на кулата съзрях нещо, което първо взех за леко искрящи зелени пълзящи растения, спускащи се надолу в мрака. Изведнъж в съзнанието ми проблесна абсурден спомен за флоралните тапети в банята от времето, когато живеех със съпруга си. После „растенията“ добиха по-ясна форма и видях, че това всъщност са думи, изписани с наклонени букви, изпъкващи на петнайсетина сантиметра от стената.