Джефф Вандермеер - Анихилация

— Задръжте светлината — казах аз и заобиколих двете си партньорки на първите стъпала.

В главата ми отново нахлу кръв, ушите ми забучаха. Трябваше да вложа цялата си воля за самоконтрол в тези няколко крачки. Не мога да обясня какво ме тласкаше натам, освен че бях биолог, а това нещо имаше странно органичен вид. Ако лингвистът беше тук, може би щях да й отстъпя тази роля.

— Не го докосвай, каквото и да е — предупреди ме антропологът.

Кимнах, но бях твърде омагьосана от откритието. Ако ме обземеше желание да докосна думите на стената, нямаше да мога да се спра.

Дали се изненадах, че когато се приближих, установих, че разбирам езика, на който са написани? Да. Изпълни ли ме това едновременно с въодушевление и ужас? Да. Опитах се да потисна хилядите нови въпроси, които се породиха в мен. Осъзнавайки значимостта на този миг, с възможно най-спокоен глас зачетох от самото начало:

„Там, където се крие душащият плод от ръката на грешника, ще раздам семената на мъртвите, за да споделя с червеите, които… “

Нататък мракът поглъщаше написаното.

— Думи? — учуди се антропологът. — Думи?

— Да, думи.

— От какво са направени? — поинтересува се геодезистът.

Трябваше ли да са направени от нещо?

Светлината, която двете хвърляха върху продължаващото изречение, потрепери. „Там, където се крие душащият плод“ се окъпа в светлини и сенки, сякаш се водеше война за смисъла му.

— Чакайте малко. Трябва да се приближа.

Трябваше ли наистина? Да, трябваше да се приближа.

От какво са направени?

Дори не се бях замислила за това, а трябваше; все още се опитвах да схвана лингвистичния смисъл и не бях стигнала до мисълта за физическа проба. Но какво облекчение беше този въпрос! Той ми помогна да се преборя с желанието да продължа да чета, да сляза още по-надолу в мрака и да не спра, докато не изчета всичко. Намерили плодородна почва, първите думи вече се пречупваха в ума ми по най-неочаквани начини.

Пристъпих по-напред и се взрях в „Там, където се крие душащият плод“. Видях, че буквите, свързани в наклонения си шрифт, са направени от нещо, което обикновен човек би взел за зелен папратовиден мъх, но вероятно беше някакъв вид гъби. Накъдрените стъбълца растяха нагъсто от стената. От думите лъхаше глинеста миризма, примесена с дъх на развален мед. Миниатюрната гора се полюшваше — едва доловимо, като морски треви в спокоен океан.

В тази малка екосистема съществуваха и други неща. Полускрити в зеленината, повечето същества бяха прозрачни и напомняха на дребни ръчички, оставени от възглавничката на дланта. На върховете на пръстите на тези „ръчички“ имаше златни възелчета. Наведох се още по-близо — като кръгла глупачка, като човек, който не е прекарал неколкомесечно обучение по оцеляване и който никога не е учил биология. Като някого, подлъган за мисли, че думите трябва да бъдат прочетени.

Нямах късмет… или може би имах? Поради някакво смущение в потока от въздух едно от възелчетата на буквата „Т“ избра този момент, за да се пукне, и от него излетя мъничък фонтан от златни спори. Дръпнах се назад, но ми се стори, че нещо влезе в носа ми, и усетих още по-силно миризмата на развален мед.

Стреснато отстъпих още по-назад, като мислено се почерпих с някои от най-цветущите ругатни на геодезиста. Естественият ми инстинкт винаги е бил прикриване. Вече си представях как ще реагира психологът на моето заразяване, ако то стане достояние на групата.

— Някакъв вид гъби — казах аз накрая, като си поех дълбоко въздух, за да овладея гласа си. — Буквите са образувани от спори.

Кой можеше да знае дали наистина е така? Но това беше най-близкото до отговор.

Гласът ми явно бе прозвучал по-спокойно от действителните ми мисли, защото те не се поколебаха в реакцията си. В тона им нямаше и следа от намек, че са забелязали спорите, които изригнаха в лицето ми. Аз бях отишла толкова близо. А спорите бяха тъй мънички, тъй незначителни. „Ще раздам семената на мъртвите“.

— Думи? От гъби? — глупаво повтори геодезистът.

— Няма сведения за човешки език, който да използва този метод на писане — отбеляза антропологът. — Има ли животно, които общува по този начин?

Не можах да сдържа смеха си.

— Не, няма животно, което общува по този начин.

Дори да е имало, не си спомнях името му, нито по-късно съм се сетила.

— Шегуваш ли се? Това е някакъв майтап, нали? — попита геодезистът. Изглеждаше готова да слезе при мен и да докаже, че греша, но не помръдна от мястото си.