Джефф Вандермеер: Анихилация

В продължение на няколко часа след това се бях вглъбила в себе си и се мъчех да намеря обяснения за това, което бях видяла: паразити и други стопаджии от неврологичен характер. Търсех изцяло рационални биологични теории. После глиганът избледня като всичко останало, което бяхме срещнали по пътя си от границата към лагера и аз отново обърнах поглед към бъдещето.

* * *

На другата сутрин след откриването на кулата станахме рано, закусихме и изгасихме огъня. Във въздуха се усещаше хлад, типичен за сезона. Геодезистът отвори кутията с оръжията и раздаде на всяка по един пистолет. Самата тя си остави автомата, който при това имаше осветление под цевта. Не бяхме очаквали да отворим точно тази кутия толкова скоро и макар никоя да не възрази, помежду ни се усети непознато досега напрежение. Знаехме, че участниците във втората експедиция в Зона X са се самоубили с огнестрелни оръжия, а тези на третата са се застреляли един друг. Едва когато няколко последващи експедиции не дали жертви, висшестоящите дръзнали отново да включат огнестрелни оръжия в екипировката. Ние бяхме дванайсетата експедиция.

И така, и четирите се върнахме при кулата. Слънчевите лъчи се процеждаха през мъховете и листата и образуваха архипелази от светлина по гладката повърхност на входа. Той си оставаше все така незабележим, безучастен, в никакъв случай злокобен… и въпреки всичко ни бяха нужни усилия на волята, за да стоим там и да го гледаме. Забелязах, че антропологът проверява черната си кутийка и с облекчение открива, че червената лампичка не свети. В противен случай трябваше да изоставим този обект и да продължим в друга посока. Не го желаех, въпреки тръпката от страх.

— Колко е дълбок според вас? — попита антропологът.

— Не забравяйте, че трябва да вярваме на измерванията — отвърна смръщено психологът. — Те не лъжат. Според геодезиста тази конструкция е с диаметър 18,7 метра. Издига се на 20 сантиметра от земята. Стълбището е разположено точно на север, което би могло да ни подскаже нещо за създаването й. Изградена е от камък и черупков варовик, без метал и тухли. Това са факти. Отсъствието й на картите може да означава единствено, че входът е бил разкрит по-късно от буря.

Намирах вярата на психолога в измерванията и разсъжденията й относно липсата на обозначение за кулата върху картата странно… трогателни? Вероятно искаше просто да ни успокои, но предпочитах да мисля, че се опитва да успокои себе си. Позицията, в която се намираше — да ни води и може би да знае повече от нас — сигурно е била трудна и самотна.

— Надявам се, че е около два метра дълбока, за да можем да продължим картирането — каза геодезистът, като се мъчеше да звучи безгрижно, но и тя, и ние усетихме призрака на израза „два метра под земята“ и потънахме в мълчание.

— Искам да знаете, че не мога да спра да мисля за това нещо като за кула — признах аз. — Не го виждам като тунел.

Струваше ми се важно да уточня това, преди да започнем да се спускаме надолу, дори това да повлияеше на оценката им за психичното ми състояние. Аз виждах кула, врязана в земята. В основата й ли се намирахме или на върха? От тази мисъл главата ми се замайваше.

Трите ме изгледаха, сякаш аз бях странното стенание по здрач, а след секунда психологът каза намусено:

— Ако това ти помага да го впишеш в някакъв контекст, не виждам нищо лошо.

Отново се възцари тишина под надвисналите дървета. Един бръмбар се изкачваше на серпентини към клоните, вдигайки прашинки след себе си. Струва ми се, всички осъзнахме, че едва сега наистина сме пристигнали в Зона X.

— Ще вляза първа и ще видя какво има долу — каза накрая геодезистът и ние с радост й отстъпихме това право.

В началото стълбите се спускаха стръмно надолу, а стъпалата бяха тесни, така че геодезистът слизаше заднешком. Докато тя се спускаше, ние разчиствахме паяжините около нея с пръчки. Тя се олюляваше с преметнатото на гърба оръжие и гледаше нагоре към нас. Беше вързала косата си на опашка, от което чертите на лицето й изглеждаха стегнати и изпънати. Дали това не бе моментът да я спрем? Да измислим друг план? И така да беше, никоя от нас нямаше куража да го направи.

Със странна и самодоволна, сякаш осъдителна усмивка, геодезистът слизаше все по-надолу, докато не остана да се вижда само бледото й лице, заобиколено от тъмнината, а после и то изчезна. След нея остана празно пространство, което ме порази, все едно се бе случило точно обратното — от мрака да изплува лице. Ахнах, с което предизвиках острия поглед на психолога. Антропологът се взираше в стълбището и нищо не забеляза.