Джефф Вандермеер - Анихилация

Бяхме инструктирани при пристигането си да не се обръщаме назад, но аз все пак хвърлих крадешком един поглед, докато вниманието на психолога беше насочено другаде. Не знам какво точно видях. Беше мъгляво, размазано и вече далеч зад гърба ни — може би порта, а може би не. Само внезапно внушение за трептящо, масивно сияние. Може би бързо избледняваща зрителна измама.

* * *

Причините да кандидатствам като доброволец нямаха нищо общо с квалификацията ми за експедицията. Вярвам, че съм била избрана поради специализацията си в преходни среди, а това място беше претърпяло няколко прехода — иначе казано, то беше дом на особено сложни екосистеми. Малко са местата, на които човек все още можеше да види хабитат, преминаващ в рамките на шест-седем мили от гора през мочурище до солено блато и плаж. Бяха ми казали, че в Зона X ще намеря морски животни, приспособени към блудкавата сладка вода, които при отлив плуват далеч нагоре по естествените канали, образувани от тръстиките, споделяйки обща среда с видрите и елените. Ако човек се разходеше по плажа, осеян с дупките на раците, можеше да види някое гигантско сладководно влечуго, защото те също се бяха пригодили към хабитата си.

Разбирах защо вече никой не живее в Зона X и че тя е толкова непокътната тъкмо по тази причина, но все го забравях. Вместо това бях решила да се преструвам, че това е просто защитен див резерват, а ние сме туристи, които по случайност са и учени. В това имаше и друга логика: все още не знаехме какво се е случило тук и какво продължава да се случва, а всяка предварителна теория би повлияла на анализа ми на доказателствата, които срещаме. Освен това, що се отнася до мен, всъщност нямаше значение с какви лъжи се залъгвам, защото съществуването ми в другия свят беше опустяло поне колкото Зона X. Там нищо не ме задържаше, затова трябваше да бъда тук. Не знам и не искам да знам какво са си казвали другите, но вярвам, че всички са се престрували, че им е поне малко любопитно. Любопитството е страхотен начин за отвличане на вниманието.

Онази вечер си говорихме за кулата, макар останалите три да настояваха да я наричаме тунел. Отговорността за посоката на разузнаванията ни беше на всяка от нас, като авторитетът на психолога описваше широк кръг около тези решения. Част от съображенията при изпращането на нашата експедиция се заключаваха в даването на известна автономност на всеки участник, което помагаше за увеличаването на „вероятността от значителна вариация“.

Този размит протокол беше свързан и с различните ни набори от умения. Така например, въпреки че всички бяхме преминали основно обучение за оцеляване и боравене с оръжие, геодезистът имаше много по-голям медицински и стрелкови опит от нас. Антропологът беше бивш архитект, а преди години беше оцеляла в пожар в сграда, проектирана от нея самата — единственото наистина лично нещо, което бях разбрала за нея. Що се отнася до психолога, за нея знаехме най-малко, но мисля, всички вярвахме, че има някакво управленско минало.

В определен смисъл дискусията за кулата беше първата ни възможност да изпитаме границите на разногласието и компромиса.

— Не мисля, че трябва да се фокусираме върху тунела — заяви антропологът. — Нека да изследваме по-нататък и да се върнем при него със събрана информация от другите разузнавания, включително на фара.

Колко предсказуемо, макар може би и далновидно от страна на антрополога да се опита да предложи по-безопасна и удобна опция. Но въпреки че идеята за картиране ми се струваше формална или стандартна, не можех да отрека, че кулата беше там, а на никоя карта не се и намекваше за нея.

Заговори геодезистът:

— В такъв случай смятам, че трябва да изключим тунела като източник на инвазия или заплаха. Преди да продължим нататък. Иначе той ще остане като враг в тила ни.

Тя идваше от армията и опитът й вече си личеше. Мислех си, че като геодезист непременно ще настоява да изследваме по-широка област, така че мнението й тежеше на мястото си.

— Аз нямам търпение да изследваме хабитатите наоколо — казах аз. — Но в определен смисъл, като се има предвид, че „тунелът“… или кулата… не е отбелязан на никоя карта, той ми се струва важен. Или е пропуснат нарочно на картата и следователно е известен… а това е някакво послание, или е нещо ново, което не е било тук при пристигането на предишната експедиция.

Геодезистът ме изгледа признателно за подкрепата, но моята позиция нямаше нищо общо с нея. Нещо в мисълта за кула, устремена надолу в земята, ме увличаше и изпълваше едновременно със световъртеж и очарование от конструкцията. Не можех да кажа за коя част копнея и от коя се страхувам, а в съзнанието ми постоянно се връщаше картината на морските раковини и други естествени образи на ръба на внезапната пропаст, водеща към дълбините на неизвестното.