Джефф Вандермеер: Приемане

Съвсем наблизо, съвсем недалеч от теб: прибоят и пяната на вълните, острата миризма на морето, кръстосващите силуети на чайките, внезапните им пронизителни крясъци. Един обичаен ден в Зона X, един необичаен ден — денят на твоята смърт — и ето те, просната до могила от пясък, полузаслонена от рушаща се стена. Топлото слънце върху лицето ти, световъртежната кула на фара, надвиснала през собствената си сянка. Наситеното небе не признава нищо отвъд синия си затвор. По раната на челото ти лъщи лепкав пясък, в устата ти има нещо със стипчив вкус, което капе навън.

Чувстваш се вцепенена и съсипана, но в тъгата се прокрадва странно чувство на облекчение: да изминеш толкова път, да се спреш тук, без да знаеш какво предстои, но все пак… покой. Най-после покой. Всичките ти планове в „Съдърн Рийч“, постоянният мъчителен страх от провал или нещо по-лошо, цената на това… всичко изтича върху пясъка до теб на зърнисти червени перли.

Пейзажът се надига към теб, надипля се, наднича към теб, припламва на места, завихря се или се свива до незначителна подробност, докато отново не дойде на фокус. Слухът ти също не е като преди — отслабнал е заедно с равновесието. Но ето го и невъзможното: илюзионистки трик на глас, извисяващ се от пейзажа и внушението за очи, вперени в теб. Шепотът е познат: В ред ли е домът ти? Само че ти се струва, че може би идва от непознат и не му обръщаш внимание; не ти харесва кой би могъл да чука на вратата.

Пулсирането в рамото ти от сблъсъка в кулата става все по-зле. Раната те предаде, накара те да скочиш в тази ослепителна синева, макар да не искаше. Някаква връзка, някакъв спусък между раната и пламъка, който дотанцува през тръстиките, наруши независимостта ти. Домът ти рядко е бивал в такъв хаос, но все пак знаеш, че каквото и да те напусне след няколко минути, нещо друго ще остане. Изчезването в морето, земята, водата не е гаранция за смърт тук.

Сянка се слива със сянката на фара.

Скоро след това се чува скърцане на обувки и ти объркано крещиш: „Анихилация! Анихилация!“, и се мяташ, докато не осъзнаваш, че привидението, коленичило до теб, е единственият човек, неподдаващ се на внушение.

— Само аз съм, биологът.

Само ти. Само биологът. Само твоето непокорно оръжие, захвърлено срещу стените на Зона X.

Тя те повдига, притиска манерката с вода до устата ти, почиства малко от кръвта, докато кашляш.

— Къде е геодезистът? — питаш ти.

— В базовия лагер.

— Не пожела да дойде с теб? — Бои се от биолога, бои се от разцъфналия пламък, също като теб. — Бавно горящ пламък, блуждаещ огън, носи се през блатото и дюните, носи се и се носи, не като нещо човешко, а като нещо свободно и плаващо. — Хипнотично внушение, което би следвало да я успокои, дори ефектът му да не е по-голям от на приспивна песничка.

Разговорът продължава, но ти непрекъснато се отнасяш и губиш връзката. Казваш неща, които не мислиш, опитваш се да останеш в образа, който биологът познава, конструктът, който си създала за нея. Може би не му е сега времето да се тревожиш за това, но все пак трябва да изиграеш ролята до край.

Тя те обвинява, но не можеш да й се сърдиш.

— Ако е било бедствие, ти си допринесла за него. Просто се паникьоса и се предаде. — Не е вярно; не си се предала, но само кимваш, замислена за твърде многото грешки. — Така е. Така е. Трябваше по-рано да разбера, че си се променила. — Това е вярно. — Трябваше да те пратя обратно на границата. — Невярно. — Не трябваше да слизам долу с антрополога. — Всъщност невярно. Нямаше избор, след като тя се измъкна от базовия лагер, решена да се докаже.

Кашляш още кръв, но вече няма особено значение.

— Как изглежда границата?

Детински въпрос. Въпрос, чийто отговор не значи нищо. Няма нищо, освен граница. Няма граница.

Ще ти кажа, когато стигна до нея.

— Какво всъщност се случва, когато преминем оттатък?

Не това, което може би очакваш.

— Какво скри от нас за Зона X?

Нищо, което можеше да ви помогне. На практика нищо.

Слънцето е немощен ореол без център, гласът на биолога се появява и изчезва, пясъкът е едновременно студен и горещ в стиснатия юмрук на дясната ти ръка. Болката, която се връща на тласъци, те напада през няколко микросекунди; присъствието й е толкова силно, че вече дори го няма.

Накрая осъзнаваш, че вече не можеш да говориш. Но още си там, заглушена и далечна, като дете, полегнало на плажа с шапка върху очите. Унасяш се сънливо от непрестанния прибой и бриза, балансиращ жегата, която те обгръща и се разлива в крайниците ти. Усещането за вятъра в косата ти е далечно като шумоленето на бурените, с които е обрасла една скала с формата на глава.