Джефф Вандермеер - Приемане

— Ще се видим горе — каза той накрая, след като съвсем му писна, и тръгна бързо нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж, докато Хенри и Сюзан се тътреха след него и скоро се скриха от погледа му. Искаше да си спечели колкото може повече време горе сам. Правителството задължително щеше да го пенсионира на петдесет, но той възнамеряваше и тогава да бъде в също толкова добра форма, както сега. Въпреки прищракванията в ставите.

Когато стигна на върха, почти без да се е задъхал, Сол с радост намери помещението така, както го беше оставил. Прожекторът беше покрит, за да не се драска и избелява от слънцето. Трябваше само да дръпне завесите покрай парапета, за да пусне светлина. Неговата отстъпка пред Хенри само за няколко часа на ден.

Веднъж от това място беше видял нещо голямо да надипля водата отвъд дюните, нещо, подобно на сянка, но толкова тъмно и наситено сиво, че образуваше плътна гладка форма върху синия фон. Дори с бинокъла не можеше да каже какво е това същество или в какво ще се превърне, ако го гледа достатъчно дълго. Не знаеше дали в крайна сметка се е разпръснало на хиляди форми, дали се е оказало пасаж риби или цветът на водата и остротата на светлината са се променили и са заличили илюзията. В това напрежение между нещата, които можеше и не можеше да познае дори за земния свят, той се чувстваше уютно по начин, който би бил невъзможен преди пет години. Сега не му бяха нужни по-големи загадки от миговете, в които светът изглеждаше тъй чудотворен, както в някогашните му проповеди. Пък и беше хубава история за бара в селото — тъкмо от тези истории, които се очакваха от пазача на фара, ако изобщо някой очакваше нещо от него.

— Ето защо това ни интересува — как се е озовала лещата тук и каква е връзката с цялата история на двата фара — каза Сюзан зад гърба му. Май беше разговаряла със Сол въпреки липсата му и явно вярваше, че той й е отговарял. Хенри, който се влачеше зад гърба й, беше на път да припадне, въпреки че маршрутът беше станал рутинен.

Когато стовари оборудването на пода и си пое въздух, Хенри рече:

— Имате великолепна гледка тук горе. — Винаги казваше това и Сол беше престанал да отговаря любезно, беше престанал изобщо да отговаря.

— Този път за колко сте тук? — попита той. Сегашната визита продължаваше вече две седмици и той все отлагаше въпроса.

Хенри присви очите си с тъмните кръгове около тях.

— Този път разрешителното ни дава достъп до края на годината.

Заради някаква стара травма или родилна злополука главата му беше изкривена надясно, особено докато говореше, и дясното му ухо почти докосваше рамото. Придаваше му някакъв механичен аспект.

— Само да ви напомня: можете да докосвате фара, но не и да влияете по какъвто и да било начин на работата му.

Сол го повтаряше всеки ден, откакто се бяха върнали.

Преди им бяха хрумвали странни идеи какво може и какво не може да правят.

— Спокойно, Сол — каза тя и той изскърца със зъби, като чу малкото си име. В началото го наричаха мистър Еванс, което той предпочиташе.

Изпита повече от обичайното детинско удоволствие, когато ги намести върху килимчето, скриващо капака в пода и преобразеното помещение, в което преди навлизането на автоматиката стояха материалите и уредите за поддържането на фара. Като укриваше тази стая от тях, имаше чувството, че скрива и част от съзнанието си от експериментите им. Освен това, ако тези двамата бяха толкова наблюдателни, за колкото явно се мислеха, щяха сами да се досетят какво означава внезапното сгъстяване на стъпалата близо до върха.

След като се увери, че са се настанили и надали ще пипнат нещо, той кимна и излезе. Докато слизаше, му се стори, че чува звук на строшено отгоре. Не се повтори. Поколеба се, после сви рамене и продължи надолу по витите стълби.

Сол се зае с работа долу и подреди бараката с инструменти, която беше потънала в безпорядък. Не един турист, разхождащ се наоколо, бе останал изненадан да види пазача на фар да обикаля из прилежащата му земя като рак отшелник без черупката си, но в действителност тук имаше много неща за вършене; бурите и соления въздух щяха да съсипят всичко, ако не беше неговата бдителност. През лятото беше по-трудно заради жегата и хапещите мухи.

Момичето, Глория, се промъкна, докато оглеждаше лодката, която държеше зад бараката. Бараката беше разположена върху един хребет от почва и черупков варовик, успореден на брега, и морето често освежаваше малките езерца, пълни с анемони, морски звезди, сини раци, охлюви и морски краставици.